Ненужна

Бях златна праскова на връх висок,
докосвах важно птиците в небето
сега съм просто само плод
нахапан здраво – до сърцето.
Дали във миг надолу ще политна,
изящно, меко в жълтата трева
и мравките безщумно ще се радват –
я виж, небето пратило храна . . .
Но има време, свежия вечерник,
люлее ме с насмешка във дъжда,
но аз не падам, очевидно,
ще се превърна в мъничка Луна.
И пак ще грея някъде отгоре
и ще ухая само на звездите
презряла праскова- не ме боли,
надникнах на страха в очите . .