сряда, 4 юни 2008 г.

Дързост, красота . . и любопитство

Случката е от ранния октомври на 2004 год . Пловдив ухае на приключения , на интригуваща античност , и на младо вино. Ресторант " Хемингуей " - малък оазис в сърцето на града. Обичам подложките на масите - винаги се зачитам в рецептите на любимите коктейли на великия писател. Празнуваме по някакъв повод , вече не си спомням какъв . На голямата маса сме около десетина човека. Настроението ни е прекрасно - хем приповдигнато , хем романтично. Аз мъничко скучая на края на масата , но пък зяпам съседната и си фантазирам на спокойствие. От време на време се включвам в общия разговор . Погледът ми лениво се плъзга към съседната маса. Тя е на около 3 метра от нашата, затова късогледо присвивам очи. Веселата компания вдига тост след тост и се заслушвам в думите им. Фиксирам един хубав тъмнокос мъж, видимо около четиридесетте . Преди да отпие , вдига кристалната си чаша към светлината, любува се на кехлибарения и оттенък и чак тогава внимателно и нежно поема малка глътка. Явно е вино, защото чашата е винена , но ме очарова златистия цвят на питието. Все едно е сок от зрели смокини, или течен мед, така искри на светлината. А и мъжът заслужава внимание. Хубавец, с очертани скули, волева брадичка с малка трапчинка и гъста , тъмна коса. В един момент погледите ни се засякоха. Вдигнах чашата си, кимнах и казах тихичко - .... " Наздраве .. " . Мъжът любезно отвърна на жеста ми и отпи от виното си. След като взаимните ни наздравици станаха няколко , моите близки започнаха да се смеят .
- ..Е, стига вече , де ! Ти пък да не видиш един хубав мъж и веднага наздраве, та наздраве ! Не виждаш ли, че не е българин ! Сигурно смята, че тук така е прието и просто иска да бъде любезн ... не спираха да ми пилят на главата иронично мъжете от компанията ни.
В един миг , високия мъж стана и краката ми изстинаха. Но той бавно се приближи до пианиста, чиято лека и нежна музика галеше сетивата ни до този момент. Поговори нещо с него и взе микрофона. И само след миг прозвуча един прекрасен , кадифян мъжки глас, който пееше една прекрасна балада. Сега вече не си спомням коя беше песента, мина доста време и съм забравила. Ама , не мога да забравя момента , в който ние с Инка / много навита и готена особа / станахме, за да му пригласяме на микрофона като две съвършени беквокалистки. Не чухме предупредителните възгласи, които съпроводиха бясното ни изстрелване до малкия подиум, нито смеха на компанията ни, нищо. Чаровния брюнет се усмихна на лудия ни ентусиазъм, но запази хладнокръвие и довърши песента си. Седнахме си и ние, съпроводени от щури аплодисменти . На масата ни взеха на подбив . Красавеца, който така впечатляващо пя бил известен холивудски актьор . От сериала " Дързост и красота " - , който аз изобщо не бях гледала. Дан Маквикър , а персонажа му в сериала бил на дизайнер на име Кларк Гарисън. Посмутих се доста . Реших да го снимам. Обясниха ми, че така не става и че трябва да му искам разрешение, иначе може да имам неприятности. Ами сега ? Хем не ми се изпускаше момента, хем не знам прилично english ;) Но само след секунди бях изтъпанена до масата и заредих глупости от сорта - Hi i am Julie , и съм голям ваш фен / каква ирония / , може ли да ви снимам и да ми дадете автограф ? Хубавия мъж реагира като истински професионалист . Yes , може , да , разбира се, нарежда изумената преводачка , особено, пък, след като пяхте с него...... Но господин Маквикър пита, дали ще ви е приятно към вас да се присъедини и Кимбърли Браун , please ? Поглеждам учудено, оказва се , че симпатична тъмнокоса, слаба и елегантна жена , която не съм забелязала до момента. .. " Това е Шийла, медицинската сестра, дето играе лошата ... " , услужливо ми припомнят от масата. Тя пък , от своя страна хваща нежно за ръка едно миловидно русо момиченце, около десетина годишно и обяснява, че е дъщеря и Али.
И така , дружно прегърнати , аз , Кларк, Шийла и Али слагаме точка на едно половинчасово приключение. Приятелите ми снимат като бесни случката , аз се усмихвам доволно - хем попяла, хем - наснимана . А на прословутото меню, чаровникът написа , колко го е очаровл Пловдив, и неговата история, както и хората му .......

понеделник, 2 юни 2008 г.

Аз пея ... в дъжда

Майска жега. Автобус N 10 . От ония , сините Волво , дето един кмет - поет спазари за града ни преди време. Сините пластмасови седалки неуютно са приютили уморените ни задници. Автобусът меко се плъзга по горещия асфалт. Някъде към Мебелна къща заплющя силен дъжд . Едрите капки силно трополят по синия корпус на автобуса. Пороят се усилва, грохота става невъобразим. През прозорците не се вижда нищо , автобуса се превръща в кораб .
Изведнъж , жената на седалката срущу мене запя. Интересна личност е , някъде към петдесетте , смугла и красива като индианка. Липсва и само орлово перо в прошарените коси. Пее силно, притворила очи - .... топъл , дъжд ... топъл дъжд ....От грохота на бурята , май я чувам само аз. Иска ми се да извадя апарата и да я снимам. Нещо невидимо не ми дава да разваля прекрасния миг.
Само след облака отплува бавно към Родопите. Индианката отвори очи , усмихна се смутено и ми намигна .
Очевидно, никой , освен мен не видя полета на душата и не чу песента и, посветена на Дъждовния облак.

вторник, 27 май 2008 г.

Небрежно

Бе, да кажа аз случка .....
Чакам на автобусна спирка, а рейса не идва дълго...... Запалих цигара , купих си кафе и по законите на Мърфи возилото се зададе. Бързо загасих фаса в чашата с кафе , огледах се за кошче и забелязах едно такова - зеленикаво , тумбесто , недалече от мене. Засилих се , метнах чашата в него и се качих на автобуса. И от прозореца виждам , как една лелка пустосва след мене, и рови в голямата си зелена пазарска чанта и измъква оплисканата ми чаша.......:)
Историята е истинска , мястото на действие - автобусна спирка в Асеновград ..

Нощни мисли

Пораснахте и бързо поумняхте ,
но вече се срамувате от нас ,
а ние сякаш страшно овехтяхме ,
не сме във час , не сме във час .
Тревожим се , когато ни корите ,
оглеждаме се гузно с поглед плах ,
гостуването ви превръща се във изпит
и някак тайно , вечно ни е страх .
От паяжината , провиснала свободно ,
от слабото и рядкото кафе ,
от думите , които се изплъзват ,
макар и казани от все сърце .
Четеме вестниците стари
и с всичко по света сме в крак .
допушваме изпушени цигари
с надеждата , че няма да ни хване рак .
Прикриваме усмивките си с шепи ,
играем роли всеки ден ,
закърпваме надеждите си слепи ,
живеем ден за ден , за ден . .
Щастливи сме дори ако мълчите ,
щастливи сме изобщо , че сте тук
деца , но вие май сте от добрите ,
дори когато правите на пук . . .

Случка с катеричка, или още за възпитанието ..


Вървим из парка. Прекрасно, топло и същевременно прохладно. Ухае на зелено . В короната на едно огромно дърво две катерички са си направили хралупа. Отпред има и дървена хранилка. Очевидно хората също хранят катеричките. Стискам малката ръчичка на Докимеки в своята и се любуваме на разкошните , пъргави животинчета. Те се стрелкат със скоростта на светлината, отчоплят си нещо и се скриват бързо в клоните на дървото. Докимеки плахо нагазва в тревата, за да види по отблизо малките лакомничета. Спира се със страхопочитание на около 2 метра от дървото и се любува на гледката. Изведнъж , зад дървото прозвуча мъжки глас, дрезгав и силен :
- Ей, махай се, ма , ще уплашиш катериците, нали виждаш , че сега ги храня...!!
И продължи настоятелно :
- Чуваш ли , ма , отивай до майка си , махайте се , ще уплашиш катериците ...
Четиригодишното страшилище погледна плахо мен, после възрастния човек , който и крещеше . В ръчичката си стискаше парче питка, което беше решила да сподели с рунтавелките. Накрая реши, че не е позволено дете да храни катеричка в парка и тъжно отстъпи назад. Трошици от несподелената закуска тъжно наваляха алеята на парка.
Питам се сега, седмица след невеселата случка, така ли щеше да реагира например моя баща, в тая ситуация ? Не, разбира се , думите, които той щеше да произнесе са други, светли и благи, както се полага да говори един помъдрял от годините и опита си възрастен мъж. ..."" Ела , мила , ела дядо да ти покаже как най - добре се храни плашлива животинка като катеричката ......"
Случката не бе толкова значима и детето преглътна огорчението само след пет минути. У мене остана едно доста неясно чувство за вина / не успях да защитя детето / , неудовлетвореност . . обида .
Слез два дни минахме отново през дома на катеричките. Докимеки изобщо не се спря, само тихико подметна :
-Забранено е да харесваш катеричките, ... не се спирай !