В очите ми светулки

Тия нови фенери – златни небесни очи

и росата по счупени плочки трепери,

а небето е стомна – сълзи …

По ъглите на старите къщи

свири вятърът сякаш с уста,

пък Луната капризно се мръщи

и разплита сребриста коса.

И е мокра. Невярна . И слаба.

Любопитна , измръзнала , зла.

И капризна. Полита Луната

към коравата мокра земя.

И по пътя на дългото падане

дърпа всички светли звезди

необичана , мрази Луната

тези искрени жълти очи.

Аз улавям от звездния дъжд ,

своя пристан намерил в очите

Хайде, спирай есенен дъжд ..

тези капки трият мечтите . .

Тоя изгрев беше толкова розов ,

мек бонбон в ноемврийски роман

с тънки пръсти небето се блъска

в своя пъстър, кашмирен таван.

И изобщо не искам да тръгвам

с леки крачки в килим от листа

да разчитам на влюбени знаците

- дребни , есенни рижи сърца.

А и тези облаци светло копринени

с тънки рокли облечени днес,

упорито, нахално ме гледат

с някакъв облачен свой интерес .

Събуждат улиците спящите дървета

побирам тишината в свит юмрук

за лека нощ навярно ще потрябва,

Живей в света си. Аз ще бъда в друг.

Любимият ми цвят е . .

Денят направо ми се плези,

със леден понеделнишки език

спринтират часовете и минутите

улавям шарено измислен миг . .

А делникът ме дърпа за косата

кафето –сладко , мразя го така

обратно ми е всичко - в синевата

полюшва се небесната трева .

Цветята -окуцели балерини,

врабците – стражи без криле

денят се крие във ръкави сини

очите ти приличат на море . .

Стъклена трева

Зад рамото ми – всичко в бяло,

поле, перваз, криле на птици

душата ми и тя е уморена -

не мога да я храня все с трошици ..

Денят си тръгва бавно като спомен

наметнал светла пелерина

не чувствам пулса, няма ми сърцето

от тука как сега ще си замина ?

Лекува белотата стари рани

от есенните клади причинени

от ядни думи, планини от думи

във сляпа ярост наредени .

Снегът рисува с мигли пеперуди

ръждиво кашля гълъб понастинал,

денят се свива тихо и обидено

от тази къща друг си е заминал . .

А аз оставам , - капка на стъклото

изсъхнал цвят целунат от слана

следа от малка стъпка във окото

с две думи – есенна жена .

The best

Тя мисли как да те забрави
ръцете, миглите, смеха , косите
трапчинките край устните присвити,
ръцете – силни, мъжки , здрави
/ със смешни нокти на момченце /
най – синьото, което от небето
откраднал си в очите – да си светиш..
Приятелите ваши ще забрави,
олекнали от глупава лоялност,
която ги превръща в пеперуди..
Ще ти зачеркне съботно събуждане
с ухание на пържени филийки,
а малкото бурканче ще заплаче
с малинено – карминени сълзи .
Чаршафите на рози ще изхвърли
/ зелено с розово, ..какъв разкош /
парфюмът ти по тях полепнал ,
а мириса му – странно лош.
Колана ти – подарък се изгуби,
като змия невярна хитро се върти
студено лъскав, крие се на воля
в най – тъмните, измислени ъгли.
Обувките чертаят ти посоки
не носени, забравени, сами
самотни бели яхти до вратата,
очакват нови, приливни вълни.
Така че, плувай, Капитане
маркират токчетата морски магистрали
палубата от женски смях кънти
the best - за тебе. Вече сме разбрали.

Вали

Под синия чадър на есента
намират суша гълъбите млади
дъждът е дребна,сребърна роса
бродираща небесни листопади.

Приличам ли на есенно дърво ?
облечена, събличана, безкрила
живея в клоните – с деца листа,
те мълком ми преливат сила.

А зимата се крие в хоризонта
мълчи Луната, глътнала сребро
дано дочакам пак да се превърна
в най – силното разлистено дърво.

А нощем – нека пада лунен прах -
сребристи ноти срещу самотата
прощавам всеки сторен грях ,

усмивката щом върнеш на Луната.

Английска закуска

Навън вали – декор за филм
като тапет небето се прокъса
чадърите обърнаха очи
забързани след мокри автобуси .

Денят лениво се протегна
и кални фарове с финес изтри
наметна синия си шлифер,
заплете си дъждовните коси.

Закуската застина като спомен
кафето като стар вулкан мълчи
в една лъжичка се оглеждат
най – сините и питащи очи.

Ако си тръгваш,просто затвори
това кафе не ти ли загорча ?
чета прощалните ти мисли . .
и не целувай спящите деца . .