четвъртък, 19 ноември 2009 г.

В очите ми светулки



Тия нови фенери – златни небесни очи

и росата по счупени плочки трепери,

а небето е стомна – сълзи …

По ъглите на старите къщи

свири вятърът сякаш с уста,

пък Луната капризно се мръщи

и разплита сребриста коса.

И е мокра. Невярна . И слаба.

Любопитна , измръзнала , зла.

И капризна. Полита Луната

към коравата мокра земя.

И по пътя на дългото падане

дърпа всички светли звезди

необичана , мрази Луната

тези искрени жълти очи.

Аз улавям от звездния дъжд ,

своя пристан намерил в очите

Хайде, спирай есенен дъжд ..

тези капки трият мечтите . .

сряда, 18 ноември 2009 г.





Тоя изгрев беше толкова розов ,

мек бонбон в ноемврийски роман

с тънки пръсти небето се блъска

в своя пъстър, кашмирен таван.


И изобщо не искам да тръгвам

с леки крачки в килим от листа

да разчитам на влюбени знаците

- дребни , есенни рижи сърца.


А и тези облаци светло копринени

с тънки рокли облечени днес,

упорито, нахално ме гледат

с някакъв облачен свой интерес .


Събуждат улиците спящите дървета

побирам тишината в свит юмрук

за лека нощ навярно ще потрябва,

Живей в света си. Аз ще бъда в друг.

вторник, 17 ноември 2009 г.

Любимият ми цвят е . .






Денят направо ми се плези,


със леден понеделнишки език


спринтират часовете и минутите


улавям шарено измислен миг . .


А делникът ме дърпа за косата


кафето –сладко , мразя го така


обратно ми е всичко - в синевата


полюшва се небесната трева .


Цветята -окуцели балерини,


врабците – стражи без криле


денят се крие във ръкави сини


очите ти приличат на море . .

понеделник, 9 ноември 2009 г.

Стъклена трева


Зад рамото ми – всичко в бяло,

поле, перваз, криле на птици

душата ми и тя е уморена -

не мога да я храня все с трошици ..





Денят си тръгва бавно като спомен

наметнал светла пелерина

не чувствам пулса, няма ми сърцето

от тука как сега ще си замина ?


Лекува белотата стари рани

от есенните клади причинени

от ядни думи, планини от думи

във сляпа ярост наредени .


Снегът рисува с мигли пеперуди

ръждиво кашля гълъб понастинал,

денят се свива тихо и обидено

от тази къща друг си е заминал . .


А аз оставам , - капка на стъклото

изсъхнал цвят целунат от слана

следа от малка стъпка във окото

с две думи – есенна жена .

неделя, 8 ноември 2009 г.

The best






Тя мисли как да те забрави
ръцете, миглите, смеха , косите
трапчинките край устните присвити,
ръцете – силни, мъжки , здрави
/ със смешни нокти на момченце /
най – синьото, което от небето
откраднал си в очите – да си светиш..
Приятелите ваши ще забрави,
олекнали от глупава лоялност,
която ги превръща в пеперуди..
Ще ти зачеркне съботно събуждане
с ухание на пържени филийки,
а малкото бурканче ще заплаче
с малинено – карминени сълзи .
Чаршафите на рози ще изхвърли
/ зелено с розово, ..какъв разкош /
парфюмът ти по тях полепнал ,
а мириса му – странно лош.
Колана ти – подарък се изгуби,
като змия невярна хитро се върти
студено лъскав, крие се на воля
в най – тъмните, измислени ъгли.
Обувките чертаят ти посоки
не носени, забравени, сами
самотни бели яхти до вратата,
очакват нови, приливни вълни.
Така че, плувай, Капитане
маркират токчетата морски магистрали
палубата от женски смях кънти
the best - за тебе. Вече сме разбрали.

петък, 30 октомври 2009 г.

Вали





Под синия чадър на есента
намират суша гълъбите млади
дъждът е дребна,сребърна роса
бродираща небесни листопади.

Приличам ли на есенно дърво ?
облечена, събличана, безкрила
живея в клоните – с деца листа,
те мълком ми преливат сила.

А зимата се крие в хоризонта
мълчи Луната, глътнала сребро
дано дочакам пак да се превърна
в най – силното разлистено дърво.

А нощем – нека пада лунен прах -
сребристи ноти срещу самотата
прощавам всеки сторен грях ,
усмивката щом върнеш на Луната.

понеделник, 26 октомври 2009 г.

Английска закуска

Навън вали – декор за филм
като тапет небето се прокъса
чадърите обърнаха очи
забързани след мокри автобуси .

Денят лениво се протегна
и кални фарове с финес изтри
наметна синия си шлифер,
заплете си дъждовните коси.

Закуската застина като спомен
кафето като стар вулкан мълчи
в една лъжичка се оглеждат
най – сините и питащи очи.

Ако си тръгваш,просто затвори
това кафе не ти ли загорча ?
чета прощалните ти мисли . .
и не целувай спящите деца . .







четвъртък, 15 октомври 2009 г.

Devo delle scuse - / нещо, като опит за извинение ../




Няма вълшебници, - в ден като този

виждам само твоите следи

бледожълти петна по земята

като стъпки от болни звезди.


И във мен е така, само белег,

и не мога да бъда поредна любов

самотата превръща ме в облак,

а дъжда ми е тих благослов.


Днес света ми побира се в шепа

в детска длан, в чаша с кафе ,

пеперуда от бели пердета

тая моя душа - кадифе.

сряда, 14 октомври 2009 г.

Mi dispiace . .




Последвай мраморните плочки

/ площадът ни е стар, нали / ?

преброй до пет , едната е нащърбена

ужасно е ,когато завали . .


Там, в дъното е масата,

кафето идва със зелен бонбон

и малка кифличка… канелена

лъжички няма – само клон

във чашата ти упорито бърка.


Отпий със побледнели устни,

/без друго ти е много захарта/

перо от гълъб дразни ти очите

и кихаш от дъждовната вода.


От мокър вестник буквите се стичат

и теменужено обагрят ти ръцете

приличаш на разсърдена дъга

а аз – на тихо лунно цвете


................................................


Има едно прекрасно малко италианско кафене точно срещу градската градина в Пловдив.Само няколко масички скрити в клоните на дърветата.Предлагат най - ароматното късо кафе и невероятни малки сандвичи...Място за срещи и разговори тет а тет ....

понеделник, 5 октомври 2009 г.

Не искам нищо, стига ми дъжда


И при мене – есенен дъжд

тих, капризен и някак ронлив

по перваза пързалят се гълъби

тропат с човки по свода мъглив.


Цветята разпъват чадъри

сгушени, търсят си корени

небето отгоре глухо ръмжи,

а небесните порти - отворени.


Глуха песен пробива нощта

трепка сребърна обица в здрача

от небето лилаво политат звезди

кой излъга, че мога да плача ?


Аз май съм тенекиено петле,

ловящо тъжни зимни звуци

една сълза в окото ми расте

и тъжно скача в старите олуци.


А миглите ми – странно сухи,

бледнеят като сребърни спирали

не чакам нищо, тази нощ приех

искрици от небесни магистрали..


четвъртък, 1 октомври 2009 г.

Ти каза, че си влюбен във Луната,

но тя е праскова горчива

и само в септемврийско лято

брадичката ти сок облива.

Горчив нектар, нетраен вкус ..

звездите горе тичат полудели,

броят ти нощите самотни,

дъждовните пулсиращи недели.

Ех принце, опустя палата

придворния ти шут умря смутен,

угасна тихо в самотата,

като прострелян стар елен …

А плажовете на Ибиса са далече . .

любов фалшива – като в сериал

забравяй всичко, ние сме ти чужди

сега си мисля – с нас ли си живял ?




четвъртък, 24 септември 2009 г.

Сърцебиене по никое време


В такава мързелива, златна сряда

очите ми приличат на морета -

зелено синкави, прозрачни, млади,

като искри в опашка на комета .


От мене тръгват влакове за всякъде,

звезди долитат края на небето,

а то горкото, гърбаво от чакане,

брои си ударите на сърцето.


Да може болката да си спести,

докосна ли го с пръсти зажаднели,

кой плаче с мраморни сълзи

зазидан във самотните недели ?



петък, 18 септември 2009 г.

Послание до мъжете, които не искат да пораснат




Лилавите мустачки на нощта,

пердета ми рисуват на смрачаване

самотни птици, като есенни листа,

целуват покривите – на прощаване.

А покривите – гърбове на сенки

прегръщат тъжния септември

пулсират керемидите червени

като прокиснало, не пито вино,

като писмо, неписано за мене ,

като внезапен колапс на звезда,

като мечта изгубена по пътя,

като отровена във извора вода . . .

Притихнаха червените керемиди,

дъждът от миглите им сътвори

/ неволно, с хладна есенна ръка /

най - тъжните карминени сълзи.

До тук съм, вгледай се отблизо . .

дано умееш знаци да четеш

от плачещите облаци поискай ,

дъга , с която да растеш …

сряда, 16 септември 2009 г.

За него , отново . . .



Дъждът рисува с лапите на котка

изящно, меко, сякаш на игра

хартиена е малката ми лодка

и може да потъне от сълза.

Бледнеят силуети на врабчета,

като играчки в клоните трептят

люлеят жици мокрите дървета,

а вятърът подухва на инат.

Пък слънцето е сребърна монета

в огромното небесно портмоне,

мързи го някак да се поразшета

и търси облак, за да се подпре.

Дъждът рисува с букви непознати,

горчат ми тези есенни сълзи

изтрий писмото, няма да приема

земята все около теб да се върти...

сряда, 2 септември 2009 г.




Небето, като дървено корито,

пробито с пръстче на звезда

цедеше цяла нощ на воля

прохладна, сребърна вода.


Напомняше, на звуци от пиано,

заплакало в разгара на нощта ,

с ухание на чисто, на изпрано,

като легло на девствена жена.


И кой ли спи в такива нощи ,

със аромат на есенна мъгла ?

отлитат птици прегладнели ,

към тънката спирала на деня.


Но ме разсънва мирис на кафе

и сладък дъх от зрелите смокини,

един врабец от облаци краде

със мокра човка капчиците сини. .

вторник, 1 септември 2009 г.

Минорно . .




Дъждът подскача - топчици светулки


/ като нахалост изтървани думи /


дърветата нахлузиха качулки,


алеите потрепват помежду им .


Със вкус на мед, целуват пеперуди,


политнали в изящни пируети,


рисуват меко с миглите си чудни


като безкрили, летни самолети.


Със ситни стъпки лятото си тръгва,


посипано със кестенов прашец,


глухарче пухчета разплита


и хвръква като млад летец . .


Приличам на изгубено дете ,


което босо, спомени събира


и огънче от слънцето краде ,


че без любов сърцето му замира.


Като трапчинки в мократа трева,


дъждът запълни нечии следи ,


във клоните на старата бреза ,


една надежда есенно се приземи.





събота, 22 август 2009 г.

Когато ми е трудно, се шегувам . . .





Омръзна ми от твоето упорство
ненакърнимо, здраво,монолит
врабче съм, вятър ме люлее
дали ще ме убиеш със ритник ?

Дори чорапите по жълтия паркет
се плезят грозно с мръсните езици
прозореца ми – стоманен щит,
убежище за остарели птици.

Ръцете ми – въжета за простиране
на думи – груби, ярки , здрави
раняваш с тях, кога ще спреш ?
кръвта ми обиколките забави . .

И някак си,напук на правилата,
парчетата от душата си събирам,
по своя воля, даже на Луната,
чорапите ти стари ще простирам . . .

Напълно непознат


Сега не бих ти казала и дума.

ни буквичка, ни поглед, нито плач . .

то, моето, е мъничко умиране

готов ли си да се превърнеш във палач ?

Нахлупила съм шапка невидимка

бях доверчива, глупава, добра

сама затягах здравата ти примка,

доволно кимайки с глава.

Познавах те, но май си непознат . .

каква заблуда в тоя поглед син,

от слънцето повява само хлад,

а думите отлитат като дим.

Кой може съдник да ти бъде ?

да те тревожи с мънички въпроси,

огледай се в очите сини,

които твоят поглед носят . . .




Във мрака, чийто цвят е резеда,
/ прекрасен фон за нечии сонети /,
изписва петолиния нощта
и тънки ноти като луди светят.
Два облака – небесните свирачи,
навличат фраковете си дъждовни
не се надявай, няма да заплача,
неоновите ноти са отровни. .
Това ли ти е лебедова песен ?
Акорд.Финал.Почивка и начало.
без птици, облаци, любов . .
небето ми от срам е побледняло .

петък, 14 август 2009 г.

Така се случва . . .


Пороен дъжд , шосето е река,

заплуваха колите - кални лодки

със фарове очи, а не с гребла,

спокойни, мокри стари кротки..

Страхлива мъничка дъга,

като въже опаса синевата,

оглежда се в кафявата вода

и моли да поплува във реката.

А слънцето – мишле в торба,

пробива лесно ъгъл на небе

тоизпива мигом всичката вода

и духва на дъгичката в лицето.

От ласката му тя пък взе

наду се - истинско небесно цвете,

размята шарените си нозе,

накапа гълъбите по крилете.

Така се случва. Летен дъжд.

бушува, влачи, после се предава,

прилича ми на неуверен мъж,

единствено дъгата обожавал . .



четвъртък, 13 август 2009 г.

Омагьосана.. с търпение

Едно момиче вече сто години
живееше със костенурките в гората,
шептеше приказки с вълшебни думи,
научи ги и как расте тревата . .
От сливи – мънички дивачки,
им нижеше гердани за украса,
пристъпяше със костенурски крачки
със тях да плува лете във реката.
Направи им и лодки от хартия,
да се люлеят в сребърните им води,
пъстървите от дланите и пият,
но тя живее в горните земи . .
Старее мъдро даже планината,
пресъхват сини, бистри езера
случайно, ако костенурка мине
запитай се , дали не е жена ..?

сряда, 12 август 2009 г.

Reality






Апартамент на втория етаж,
цветя первазите обвиват.
кафе, цигара, залък хляб
тефтер, във който думите заспиват.
С очите си - череши попрезрели,
съзирам ясно тичаща река,
една бреза, напълно гологлава
си мие белите крака . ..
Пък мислите ми – шарени бонбони,
шумящи,като целофанен плик,
та тия думи, вятъра ги гони
и ги пронизва като птичи вик.
Цветя и птици, мисли и брези
любов сънуват малки детелини,
кафето ми отново ще горчи,
сънувам захар в облаците сини.

Ненужна




Бях златна праскова на връх висок,
докосвах важно птиците в небето
сега съм просто само плод
нахапан здраво – до сърцето.
Дали във миг надолу ще политна,
изящно, меко в жълтата трева
и мравките безщумно ще се радват –
я виж, небето пратило храна . . .
Но има време, свежия вечерник,
люлее ме с насмешка във дъжда,
но аз не падам, очевидно,
ще се превърна в мъничка Луна.
И пак ще грея някъде отгоре
и ще ухая само на звездите
презряла праскова- не ме боли,
надникнах на страха в очите . .





вторник, 11 август 2009 г.

С червените обувки




Колко бавно си тръгва нощта
книга, спомен, и хладна постеля
сънища, вятър, сърдита Луна
и звездите, с които споделям . .
Улична лампа намига с умора,
две врабчета треперят в дъжда,
тихо шушне тревата на двора,
спят под крушата мъртви листа.
Дреме перваза – птичи подслон,
някак странно изглежда в нощта,
даже врабците не щат да отпият
от престарялата лунна роса.
На брезата под голото теме
гълъб сребърен клюма с криле,
мъчи се с мен да задреме,
но си мисли за синьо небе..
Идва утрото – плаха надежда,
до леглото-обувки червени
тия треперещи мои ръце,
кой ли във длан ще ги вземе ?

неделя, 9 август 2009 г.

Така заспива планината

Пристига мрака с едрите си крачки
и почва да целува долината
полека я превзема, чупи съчки
и лека нощ прошепва на гората.
А после уморено се изкачва,
покрива ручеите хладни
към върховете гледа, а сърните,
във тъмното заспиват гладни.
Върхът светлее в лятната позлата
и готви се полека да си ляга
не се бои от тъмнината,
щастливо се усмихва и протяга
високите си сенки към звездите.
Небето пък, престорено се мръщи,
звездите млади тихичко нахока,
заспиват каменните къщи
очи прозорци мигат във потока. .
Така Родопа днес заспива
без нощна шапка, стига и Луна,
далеч на изток, готви се зората
да се завърне рано сутринта.

събота, 8 август 2009 г.

Събота вечер


Като комин в небето ми горчиво.


се пъчи тоя кестен позаспал


зелените си рожбички грижливо


със остри зъби наковал.


Едно щурче цигулката извади


какво едно, - оркестър цял


засвири в нощната прохлада


- звездите са поканени на бал .


Поклати клони кестена уплашен,


че някой му разкъса тишината


от котки зов – любовен, страшен


задърпа шлейфа на Луната.


Търкулва се неделята отгоре,


замина този стогодишен ден,


заключвам с мигли лунните простори


дали си спомняш мъничко за мен ?



петък, 7 август 2009 г.

Като на инат . . .




Като актриса в някой сериал,
до вчера лоша, - днес добра,
прекрасно знам какво ми струва,
да ме събужда пълната Луна.

Тогава всички маски са свалени
гримът изтрит, нали е през нощта
изгризах ноктите, издирвам думи
и наругавам старата Луна.

Така си ближа раните навярно
добре, че хладен дъжд ръми,
по навик, нощем се преструвам,
че някой с мен дъжда ще сподели.

Угасна сляпо уличната лампа,
Луната се засилва - преди скок,
небето ще използва – като рампа
и ще се втурне в звездния поток.

Това небе е толкоз голобрадо... ,
като принцеска рокля без брокат,
ще лягам, никого не чакам,
то, моето .... е чист инат. . .

Ала прескача пулса – вече сто
от думи, мисли, дъжд, звезди
актрисо, лягай в тясното легло
и повече не споменавай за Луни . .










понеделник, 3 август 2009 г.

Случка в неделя

Отсякоха черешата и в двора-рана
обидени са птиците – мълчат
къде са клоните, които
им дават към небето път ?
И все едно, ръката ми я няма,
а слънцето, къде ще си почива?
душата, като птиците мълчи
и наранена, тихо се присвива.
В тревата пък, черешови листа
умират бавно в слънчева постеля
последни капки сребърна роса,
листата и отпиха във неделя ..

понеделник, 20 юли 2009 г.

Неделя


Денят ми днес – в зелено и лила


къдриците ми, светли като кошер


приличам на разсърдена пчела ,


и ще ужиля някого до белег лошо.


Кафето в миг се разслои на две


цигарaта ми гасне засрамено,


небето лятно се престори на море


дървото в двора клюма уморено.


На плочките навярно ще личи ,


когато нарисувам с тебешири,


най-пъстрите, магически очи,


които думи в облаците дирят.


Не ми е сладка юлската неделя,


поне дъждец да пуснеше небето


едно море от тебе ме разделя ,


сметаната побърка ми кафето ....




петък, 10 юли 2009 г.

Целувка в петък




Дъждът развърза светлия си шал
и силно на прозореца ми почука
два пъти кихна, после посинял
реши, че петъкът ми носи скука.

Припряно се затича по перваза,
намокри цветето и вече укротен
избяга в порцелановата ваза –
целуна дъното и легна уморен.

Опитах с пръсти да го хвана,
а той ми щипна лявата ръка ,
остави влажия си отпечатък –
целувка петъчна .. като игра.

четвъртък, 9 юли 2009 г.

Мразя четвъртъка



Аз днес съм страшно непотребна
/ отдавна мисля, съм така /
рисувам изгрева, но сивото ме глътна
изгарям жадна, дайте ми вода . . .
Гърба си малко да изправя,
на устните си да добавя цвят
от гълъб сиви зеници да сложа
и да прогледна в щурия ти свят.
Но пак не обещавам да съм друга,
ти можеш ли върбата да пречупиш,
да нарисуваш дива теменуга ,
или усмивка нежна да си купиш ?
Навярно да, но няма да те чакам
омръзна ми да съм разкъсана на две
душата ми от кръпки се намъчи,
и все и липсва някое парче….

Не мога да кажа сбогом

Не съм ти вече морски бряг,
та стъпките ти нежно да ме галят,
седефено бродирани звезди,
небето синьо вечер да запалят..
Не съм ти вече пристан аз
и корабът със белите платна,
на кея няма да пристава
ще гони нова, бисерна вълна,
а моя бряг ще тъне във забрава.
Не съм ти вече морски бриз,
косите ти игриво да целувам,
русалка няма да съм и делфин
кажи ми, как да се сбогувам ??

понеделник, 6 юли 2009 г.

Отново за градската градина ....




Историите, които се случват в нея са истински фентъзи истории .И интересни, и не съвсем, но винаги пълни с неочаквани случки . Няма нужда да се мислят сюжети, тук всяка пейка има минало. Всяка липсваща златна рибка в езерцето – въпрос. Всяко изкатерване по паметника на момчето Мотаморо с маймунката си е един малък Еверест.
От постоянните персонажи особено любим ми е един възрастен мъж. Кротък, деликатен, ненатрапчив ..Неуморен. В ръката си винаги носи цветенце, подобно на маргаритка. Всеки път, когато пред погледа му мине детенце, той благо се усмихва и подава цветенцето. Децата имат сетива за неуловимите сигнали, който излъчва тоя човек – лека тъга и поглед обърнат някъде назад, в миналото. Ушите на стареца са особени. Като на елф, казва Докимеки, по – скоро като антенки на марсианец.Обаче и ушите му дори излъчват доброта. Цвета и е светлозелен, като избелялата му риза. Това лято не съм го виждала . Може би радва малки ангели и им подарява небесни маргаритки.
Да знае, че го помним.
Няма да забравя и балона конче, пълен с хелии. На големите люлки ,, / понеже бебетата си имат малки / е пълно с деца . И балони. Първи юни е. Огромните дървета грижливо ни пазят сянка с клоните си ръце. Изведнъж към юнското небе полетява изтърван балон, последван от детски плач. Синьо лилаво конче е, рее се свободно и щастливо в клоните на дървото Гинко.Копринената му връзчица е на около 3 – 4 метра над земята. Наоколо няма татко великан….
Изведнъж, Докимеки пита с кристално звънливото си гласче ….
…. Това конче не го ли боли така … ?
Че защо ще го боли , наивно разсъждавам на глас..
- Погледни само къде е завързано, бе Джулке !
В първия момент не се ориентирам в ситуацията . Впервам поглед към клоните на дървото, откъдето кончето дружелюбно се усмихва и набира сили за следващия полет . Схващам . Вързано е за една особенно деликатна и нежна част от конската / и човешката анатомия / , по простата причина , че е централно разположена на балона. Обаче, принцеска Докимеки живее още в приказките и вярва че животните имат души, могат да говорят ,да се радват и страдат. И да ги боли, ако са ги вързали на неподходящо място…… След секунди волният беглец се отплита и се отправя право към слънцето.Където впрочем е и точното място на синьо лилавите летни коне……







петък, 3 юли 2009 г.

Просто Асеновград ...




Градът на старите смокини


забрави детските ми стъпки


в душата ми - камбани приглушени,


като роса на люлякови пъпки.


Паважа , черно домино - блести


едно аязмо ми дари надежда


в кристалните му, изворни води


с оченце златно риба ме поглежда.


Прохладата е мек балсам


щурее някъде около мене


повдига роклята, студено ми шепти


и спомена се мъчи да си вземе.


Тополите по речното корито


прибират си зелените ръце


с любов ме галеха, когато


с листата им рисувах си сърце ..

вторник, 23 юни 2009 г.

Стигни ме . .




Две релси – мигли на нощта

приспиват тихо влаковете стари

изплезените жълти светлини

ги водят към заспали гари.

Зората се изпъчи на небето,

ушите си запуши със памук

светулки дремят в юнските дървета

Луната се побира във юмрук.

Червени макове като камбани

изтриват сънените си

тях е още страшно рано,

да ги целунат влюбени пчели.

Мелодия ли свири този влак?

със дрезгав глас, като тръба

денят след себе си задърпа,

покашляйки едва едва...

Две релси, като част от стих

надежда в поглед на момиче

в косите жълтото и грее,

а кой ли там след влака тича?

понеделник, 22 юни 2009 г.


Дали се промених в последно време ?

Висят въпросите ми – облак от пчели

изглеждам непозната, примирена,

небето ми съчувства и сълзи .

Ловя си дъждове със жадни длани,

сама си правя и дъгата и деня,

на слънцето не давам да ми свети,

рисувам си светулки за целта.

И всичко ми е страшно непознато,

стените ми са с пет врати

едно изтрито, прашно петолиние,

мелодия в главата ми върти. .

Самотна чаша ледено дайкири,

смутено се разплака от тъга

Луната, с пръстите си бледи

светулките ми до една прибра.

Денят дойде. Пастелен ден.

въпроси в неизречените думи.

Пробуждане и хлад. Вали.

И разстояние светулка помежду ни . ..

неделя, 21 юни 2009 г.

Цветно, сладко . .


Усмивката ти-сок от реване
нехайно в мене се оплете
представям си целувката – поне
ще е с ухание на лятно цвете.

Очите ти са мъничко лъжовни
опушен кестен в рамка от сребро
очи такива могат да люлеят
със чара си и земното кълбо.

Обаче лятото защо ли ми намига ?
разбрало е,че няма чудеса
и слънцето от запад не изгрява
и птиците не пеят през нощта ..

Защо тогава аз да ти повярвам ?
със устните си боровинково червени
печат за обич слагам на лицето,
пък ако искаш,забрави за мене....

сряда, 17 юни 2009 г.

Топло ми е


Днес слънцето отново полудя,
разтича се стремглаво по небето,
по улиците плачеха цветя,
че лунички им дупчеха лицето.

Антените закимаха сърдито,
прозорците пък спуснаха пердета,
а слънцето със светлата коса
като момиче пъргаво зашета.

Водата във фонтана закипя
направо се превърна в мляко,
а пеликаните със розови крила,
застинаха в следобедна позлата.

Във парка пейките задрямаха по обед
със топлите си сини гърбове,
мърмореха си тайно и с надежда
че трябва да отиват на море . . .

понеделник, 15 юни 2009 г.

Не съм ти нужна . .


Недей да ми измисляш правила -


на петото, навярно ще избягам,


аз капка кръв съм в езерна вода


към бреговете ти ръце протягам. .


Сега ме чуй, когато вечерта


разтяга смешно бледите ти устни


дори и влюбена , прозрачната Луна


съгласна е звездите си да пусне .


Не ме поглеждай с толкова омраза


душата ми е облак от коприна,


цветята плачат в счупената ваза,


защото утре аз ще си замина . .


Синьо


Цветът на утрото е като стар ликьор –

две капки злато с кехлибарена мъгла

от вчера вестник, чаша и кибрит

моливи, незапалена лула. . .

Лула ли казах, не е ли Луна ?

Морето тихо гъделичка ми петите

солено ме ощипва сутринта,

дори се мъчи да ми пръсне във очите,

две капки с мидени целувки,

бродирани в букет от водорасли,

от риба люспа / мисля, че е златна /

Морето се надява да порасна …..

Какво ми трябва в утрин като тая ?

/ съвсем изключвам синьото небе /

Най просто – пристан , слънце, лодка

и устни с мирис на кафе..


петък, 12 юни 2009 г.

Колко живеят слънчевите зайци ?

Ти знаеш ли, че слънчевите зайци
се спънаха в зелената трева ?
Так и аз, усмивката си скривам,
застана ли пред твоята врата.

Като актриса в ден на премиера,
/ но без суфльор, навярно е заспал /,
две косъмчета златни от ревера
откъсвам яростно, без жал.

Ръцете си преплитам зад гърба,
от напрежение са сиво бели
във левия юмрук – парче бреза,
а в десния – надежди седем цели.

Припомням ти, че в юнски ден,
една бреза по лятному предложи
милувките на своите листа
и ни облече във зелени кожи.

На ствола и, от нежност побелял,
с магия стара ти изписах думи
… Довиждане, това не е съдба,
а слънчев заек помежду ни ….


сряда, 10 юни 2009 г.

Мигове без претенции .....







Красива снежна пряспа.. или почти. Една череша,чийто клони влизат нахално през прозореца ,и част от магията на Градската градина.


вторник, 9 юни 2009 г.

Един фонтан, като камила гърбав,
в прохладата си приюти Нощта,
наложи се дори да се измие
в зелената, бълбукаща вода.
И после, спусна си краката –
пробити лодки в хладната тъма
оставаха и още двайсет града,
от лявата половина на света.
Две копчета на синята си рокля
Нощта с охота разкопча
и празна сладоледена фунийка
внезапно към фонтана полетя.
В града ни / мисля, център на света /
един фонтан вълшебно заискрява
от розово фламинго там
Нощта перо си подарява……

събота, 6 юни 2009 г.

След градушка

Над морето, понеже валя,
и защото небето се сърди
вместо капки, изпрати роса,
/сякаш кашляше старо и мъдро/
едри бисери - лед от сълзи/
те приличат на звездни парчета/
и целуваше в транс тая вода,
всички светли, бургаски момчета.
В някой мой, най–предишен живот,
аз навярно в Бургас съм живяла-
малка черупка на морския бряг,
или песен на дюната бяла.
Тези спомени пишат във мен
най-страхотните пролетни песни
и целува морето момичето в мен,
и живота изглежда чудесен...

сряда, 3 юни 2009 г.

Mъничко

Аз мъничко от теб се уморих,
като трева от лятна буря
полегнала на твърдата земя,
оставена на слънцето дя я прежуря.
Понякога, разкъсвам се на две
до обед мокра, после-изгоряла,
ала на думите ти в лудия кипеж
учудващо е, че оставам цяла.
Като метличина съм – тихо синеока
целувана от горски пеперуди
събирам думите ти – милион,
дори звездите тихо ми се чудят.
Луната с хладната си длан,
зави ме с шлейфа от сребро
словата ти заспиват – непробудно,
като от хапче в лунното легло.
Сънувах, че съм с нови обеци,
люлееха ги гневните ти фрази
ощипаха ме слънчеви лъчи -
една калинка по врата ми лази ...

вторник, 2 юни 2009 г.

Ловец на пеперуди

Повярвай, имам осем сетива . .
Усетих те. Ловец на пеперуди.
Със мрежа от зелено кадифе
/ цвета си взел насила от очите ми /
улавяш ги, а после ги затваряш
в прозрачното си, стъклено сърце.
И най – безсрамно им крадеш
и нежността и багрите и лекотата,
При теб е мрачно,няма цветове
/ навярно си убил дори дъгата /
Потънал си на сивото в безкрая
цветята вехнат, птиците мълчат
крило от пеперуда ли е вход за рая ?
Не вярвам и това да ти помогне,
затуй побързай и върни
в очите ми зеленото най – първо
/ за да напомнят пролетни върби /,
смеха ми искрен , тихия ми глас
и слънчевите точки до нослето,
въздишките , светулките и вятъра,
Звездите ми върни .Надеждите.
И не забравяй да ми върнеш и морето !

събота, 30 май 2009 г.

И облаците плачат .

Навъси се небето вчера
и тъмна шапка си нахлузи
прибра си облаците развилнели,
с раздутите, прозрачни бузи.

Сънливо ги разтегна в хладината,
челата им навъсени изглади,
а те - девици, мигаха смутено,
и плакаха, - обидени и млади.

Една дъждовна малка фея
ловеше с устни техните сълзи,
ех, мъничко белязани с червило
и нежен дъх на облачни коси.

Чадър изписан със зелени капки
закриваше и мокрото небе
чадър нахален, бе му сладко
дъждовните сълзи да и краде.

А теб, в дъждовна лунна нощ
ако момиче мокро те прегърне,
опитай облак да и подариш,
а утре той в дъга ще се превърне . .

петък, 29 май 2009 г.

Толкова богата

Душата ми едно небе е цяло,

по празниците – слънчева и пъстра,

като рисувано вълшебно огледало,

изписано от сръчните ми пръсти.

А делниците – те са друго

тогава е с гръбнак на котка,

настръхнала, измокрена и зла,

все драпа с острите си нокти

и ми закрива всяка светлина.

Тогава, значи имам две души .

Защо сърцето ми едно е само ?

зелени кладенци –две езерни очи,

ще мокрят топлото ти рамо ..

Пък летните ми мисли – сноп цветя

ги носи вятърът безкрайно надалече,

душата ми пътеките изгуби ,

сърцето ми е капки от роса ….,

изплакани от нощни пеперуди . .