Като комин в небето ми горчиво.
се пъчи тоя кестен позаспал
зелените си рожбички грижливо
със остри зъби наковал.
Едно щурче цигулката извади
какво едно, - оркестър цял
засвири в нощната прохлада
- звездите са поканени на бал .
Поклати клони кестена уплашен,
че някой му разкъса тишината
от котки зов – любовен, страшен
задърпа шлейфа на Луната.
Търкулва се неделята отгоре,
замина този стогодишен ден,
заключвам с мигли лунните простори
дали си спомняш мъничко за мен ?
Няма коментари:
Публикуване на коментар