сряда, 2 септември 2009 г.




Небето, като дървено корито,

пробито с пръстче на звезда

цедеше цяла нощ на воля

прохладна, сребърна вода.


Напомняше, на звуци от пиано,

заплакало в разгара на нощта ,

с ухание на чисто, на изпрано,

като легло на девствена жена.


И кой ли спи в такива нощи ,

със аромат на есенна мъгла ?

отлитат птици прегладнели ,

към тънката спирала на деня.


Но ме разсънва мирис на кафе

и сладък дъх от зрелите смокини,

един врабец от облаци краде

със мокра човка капчиците сини. .

1 коментар:

Татко Пепи каза...

Пишеш много красива поезия! Радвам се, че те открих.