четвъртък, 19 ноември 2009 г.

В очите ми светулки



Тия нови фенери – златни небесни очи

и росата по счупени плочки трепери,

а небето е стомна – сълзи …

По ъглите на старите къщи

свири вятърът сякаш с уста,

пък Луната капризно се мръщи

и разплита сребриста коса.

И е мокра. Невярна . И слаба.

Любопитна , измръзнала , зла.

И капризна. Полита Луната

към коравата мокра земя.

И по пътя на дългото падане

дърпа всички светли звезди

необичана , мрази Луната

тези искрени жълти очи.

Аз улавям от звездния дъжд ,

своя пристан намерил в очите

Хайде, спирай есенен дъжд ..

тези капки трият мечтите . .

Няма коментари: