Зад рамото ми – всичко в бяло,
поле, перваз, криле на птици
душата ми и тя е уморена -
не мога да я храня все с трошици ..
Денят си тръгва бавно като спомен
наметнал светла пелерина
не чувствам пулса, няма ми сърцето
от тука как сега ще си замина ?
Лекува белотата стари рани
от есенните клади причинени
от ядни думи, планини от думи
във сляпа ярост наредени .
Снегът рисува с мигли пеперуди
ръждиво кашля гълъб понастинал,
денят се свива тихо и обидено
от тази къща друг си е заминал . .
А аз оставам , - капка на стъклото
изсъхнал цвят целунат от слана
следа от малка стъпка във окото
с две думи – есенна жена .
Няма коментари:
Публикуване на коментар