понеделник, 9 ноември 2009 г.

Стъклена трева


Зад рамото ми – всичко в бяло,

поле, перваз, криле на птици

душата ми и тя е уморена -

не мога да я храня все с трошици ..





Денят си тръгва бавно като спомен

наметнал светла пелерина

не чувствам пулса, няма ми сърцето

от тука как сега ще си замина ?


Лекува белотата стари рани

от есенните клади причинени

от ядни думи, планини от думи

във сляпа ярост наредени .


Снегът рисува с мигли пеперуди

ръждиво кашля гълъб понастинал,

денят се свива тихо и обидено

от тази къща друг си е заминал . .


А аз оставам , - капка на стъклото

изсъхнал цвят целунат от слана

следа от малка стъпка във окото

с две думи – есенна жена .

Няма коментари: