Не искам нищо, стига ми дъжда

И при мене – есенен дъжд

тих, капризен и някак ронлив

по перваза пързалят се гълъби

тропат с човки по свода мъглив.

Цветята разпъват чадъри

сгушени, търсят си корени

небето отгоре глухо ръмжи,

а небесните порти - отворени.

Глуха песен пробива нощта

трепка сребърна обица в здрача

от небето лилаво политат звезди

кой излъга, че мога да плача ?

Аз май съм тенекиено петле,

ловящо тъжни зимни звуци

една сълза в окото ми расте

и тъжно скача в старите олуци.

А миглите ми – странно сухи,

бледнеят като сребърни спирали

не чакам нищо, тази нощ приех

искрици от небесни магистрали..