Mъничко

Аз мъничко от теб се уморих,

като трева от лятна буря

полегнала на твърдата земя,

оставена на слънцето дя я прежуря.

Понякога, разкъсвам се на две

до обед мокра, после-изгоряла,

ала на думите ти в лудия кипеж

учудващо е, че оставам цяла.

Като метличина съм – тихо синеока

целувана от горски пеперуди

събирам думите ти – милион,

дори звездите тихо ми се чудят.

Луната с хладната си длан,

зави ме с шлейфа от сребро

словата ти заспиват – непробудно,

като от хапче в лунното легло.

Сънувах, че съм с нови обеци,

люлееха ги гневните ти фрази

ощипаха ме слънчеви лъчи -

една калинка по врата ми лази ...