Майска жега. Автобус N 10 . От ония , сините Волво , дето един кмет - поет спазари за града ни преди време. Сините пластмасови седалки неуютно са приютили уморените ни задници. Автобусът меко се плъзга по горещия асфалт. Някъде към Мебелна къща заплющя силен дъжд . Едрите капки силно трополят по синия корпус на автобуса. Пороят се усилва, грохота става невъобразим. През прозорците не се вижда нищо , автобуса се превръща в кораб .
Изведнъж , жената на седалката срущу мене запя. Интересна личност е , някъде към петдесетте , смугла и красива като индианка. Липсва и само орлово перо в прошарените коси. Пее силно, притворила очи - .... топъл , дъжд ... топъл дъжд ....От грохота на бурята , май я чувам само аз. Иска ми се да извадя апарата и да я снимам. Нещо невидимо не ми дава да разваля прекрасния миг.
Само след облака отплува бавно към Родопите. Индианката отвори очи , усмихна се смутено и ми намигна .
Очевидно, никой , освен мен не видя полета на душата и не чу песента и, посветена на Дъждовния облак.
2 коментара:
Усмихна ме знаеш ли колко много!
Усетих магията на жената, пееща с дъжда.
Мерси!
О, само да знаеш, останалите пътници изгледаха мен с подозрение, защото ме взеха за певицата :) Ама аз нямах нищо напротив !
Публикуване на коментар