Лилавите мустачки на нощта,
пердета ми рисуват на смрачаване
самотни птици, като есенни листа,
целуват покривите – на прощаване.
А покривите – гърбове на сенки
прегръщат тъжния септември
пулсират керемидите червени
като прокиснало, не пито вино,
като писмо, неписано за мене ,
като внезапен колапс на звезда,
като мечта изгубена по пътя,
като отровена във извора вода . . .
Притихнаха червените керемиди,
дъждът от миглите им сътвори
/ неволно, с хладна есенна ръка /
най - тъжните карминени сълзи.
До тук съм, вгледай се отблизо . .
дано умееш знаци да четеш
от плачещите облаци поискай ,
дъга , с която да растеш …
1 коментар:
Хареса ми!За съжаление съм останала с впечатление,че те знаци не умеят четат.Дори да се сблъскат със знаците пак не ги разбират.
Публикуване на коментар