понеделник, 20 юли 2009 г.

Неделя


Денят ми днес – в зелено и лила


къдриците ми, светли като кошер


приличам на разсърдена пчела ,


и ще ужиля някого до белег лошо.


Кафето в миг се разслои на две


цигарaта ми гасне засрамено,


небето лятно се престори на море


дървото в двора клюма уморено.


На плочките навярно ще личи ,


когато нарисувам с тебешири,


най-пъстрите, магически очи,


които думи в облаците дирят.


Не ми е сладка юлската неделя,


поне дъждец да пуснеше небето


едно море от тебе ме разделя ,


сметаната побърка ми кафето ....




петък, 10 юли 2009 г.

Целувка в петък




Дъждът развърза светлия си шал
и силно на прозореца ми почука
два пъти кихна, после посинял
реши, че петъкът ми носи скука.

Припряно се затича по перваза,
намокри цветето и вече укротен
избяга в порцелановата ваза –
целуна дъното и легна уморен.

Опитах с пръсти да го хвана,
а той ми щипна лявата ръка ,
остави влажия си отпечатък –
целувка петъчна .. като игра.

четвъртък, 9 юли 2009 г.

Мразя четвъртъка



Аз днес съм страшно непотребна
/ отдавна мисля, съм така /
рисувам изгрева, но сивото ме глътна
изгарям жадна, дайте ми вода . . .
Гърба си малко да изправя,
на устните си да добавя цвят
от гълъб сиви зеници да сложа
и да прогледна в щурия ти свят.
Но пак не обещавам да съм друга,
ти можеш ли върбата да пречупиш,
да нарисуваш дива теменуга ,
или усмивка нежна да си купиш ?
Навярно да, но няма да те чакам
омръзна ми да съм разкъсана на две
душата ми от кръпки се намъчи,
и все и липсва някое парче….

Не мога да кажа сбогом

Не съм ти вече морски бряг,
та стъпките ти нежно да ме галят,
седефено бродирани звезди,
небето синьо вечер да запалят..
Не съм ти вече пристан аз
и корабът със белите платна,
на кея няма да пристава
ще гони нова, бисерна вълна,
а моя бряг ще тъне във забрава.
Не съм ти вече морски бриз,
косите ти игриво да целувам,
русалка няма да съм и делфин
кажи ми, как да се сбогувам ??

понеделник, 6 юли 2009 г.

Отново за градската градина ....




Историите, които се случват в нея са истински фентъзи истории .И интересни, и не съвсем, но винаги пълни с неочаквани случки . Няма нужда да се мислят сюжети, тук всяка пейка има минало. Всяка липсваща златна рибка в езерцето – въпрос. Всяко изкатерване по паметника на момчето Мотаморо с маймунката си е един малък Еверест.
От постоянните персонажи особено любим ми е един възрастен мъж. Кротък, деликатен, ненатрапчив ..Неуморен. В ръката си винаги носи цветенце, подобно на маргаритка. Всеки път, когато пред погледа му мине детенце, той благо се усмихва и подава цветенцето. Децата имат сетива за неуловимите сигнали, който излъчва тоя човек – лека тъга и поглед обърнат някъде назад, в миналото. Ушите на стареца са особени. Като на елф, казва Докимеки, по – скоро като антенки на марсианец.Обаче и ушите му дори излъчват доброта. Цвета и е светлозелен, като избелялата му риза. Това лято не съм го виждала . Може би радва малки ангели и им подарява небесни маргаритки.
Да знае, че го помним.
Няма да забравя и балона конче, пълен с хелии. На големите люлки ,, / понеже бебетата си имат малки / е пълно с деца . И балони. Първи юни е. Огромните дървета грижливо ни пазят сянка с клоните си ръце. Изведнъж към юнското небе полетява изтърван балон, последван от детски плач. Синьо лилаво конче е, рее се свободно и щастливо в клоните на дървото Гинко.Копринената му връзчица е на около 3 – 4 метра над земята. Наоколо няма татко великан….
Изведнъж, Докимеки пита с кристално звънливото си гласче ….
…. Това конче не го ли боли така … ?
Че защо ще го боли , наивно разсъждавам на глас..
- Погледни само къде е завързано, бе Джулке !
В първия момент не се ориентирам в ситуацията . Впервам поглед към клоните на дървото, откъдето кончето дружелюбно се усмихва и набира сили за следващия полет . Схващам . Вързано е за една особенно деликатна и нежна част от конската / и човешката анатомия / , по простата причина , че е централно разположена на балона. Обаче, принцеска Докимеки живее още в приказките и вярва че животните имат души, могат да говорят ,да се радват и страдат. И да ги боли, ако са ги вързали на неподходящо място…… След секунди волният беглец се отплита и се отправя право към слънцето.Където впрочем е и точното място на синьо лилавите летни коне……







петък, 3 юли 2009 г.

Просто Асеновград ...




Градът на старите смокини


забрави детските ми стъпки


в душата ми - камбани приглушени,


като роса на люлякови пъпки.


Паважа , черно домино - блести


едно аязмо ми дари надежда


в кристалните му, изворни води


с оченце златно риба ме поглежда.


Прохладата е мек балсам


щурее някъде около мене


повдига роклята, студено ми шепти


и спомена се мъчи да си вземе.


Тополите по речното корито


прибират си зелените ръце


с любов ме галеха, когато


с листата им рисувах си сърце ..