Един фонтан, като камила гърбав,

в прохладата си приюти Нощта,

наложи се дори да се измие

в зелената, бълбукаща вода.

И после, спусна си краката –

пробити лодки в хладната тъма

оставаха и още двайсет града,

от лявата половина на света.

Две копчета на синята си рокля

Нощта с охота разкопча

и празна сладоледена фунийка

внезапно към фонтана полетя.

В града ни / мисля, център на света /

един фонтан вълшебно заискрява

от розово фламинго там

Нощта перо си подарява……

След градушка

Над морето, понеже валя,

и защото небето се сърди

вместо капки, изпрати роса,

/сякаш кашляше старо и мъдро/

едри бисери - лед от сълзи/

те приличат на звездни парчета/

и целуваше в транс тая вода,

всички светли, бургаски момчета.

В някой мой, най–предишен живот,

аз навярно в Бургас съм живяла-

малка черупка на морския бряг,

или песен на дюната бяла.

Тези спомени пишат във мен

най-страхотните пролетни песни

и целува морето момичето в мен,

и живота изглежда чудесен...

Mъничко

Аз мъничко от теб се уморих,

като трева от лятна буря

полегнала на твърдата земя,

оставена на слънцето дя я прежуря.

Понякога, разкъсвам се на две

до обед мокра, после-изгоряла,

ала на думите ти в лудия кипеж

учудващо е, че оставам цяла.

Като метличина съм – тихо синеока

целувана от горски пеперуди

събирам думите ти – милион,

дори звездите тихо ми се чудят.

Луната с хладната си длан,

зави ме с шлейфа от сребро

словата ти заспиват – непробудно,

като от хапче в лунното легло.

Сънувах, че съм с нови обеци,

люлееха ги гневните ти фрази

ощипаха ме слънчеви лъчи -

една калинка по врата ми лази ...

Ловец на пеперуди

Повярвай, имам осем сетива . .
Усетих те. Ловец на пеперуди.
Със мрежа от зелено кадифе
/ цвета си взел насила от очите ми /
улавяш ги, а после ги затваряш
в прозрачното си, стъклено сърце.
И най – безсрамно им крадеш
и нежността и багрите и лекотата,
При теб е мрачно,няма цветове
/ навярно си убил дори дъгата /
Потънал си на сивото в безкрая
цветята вехнат, птиците мълчат
крило от пеперуда ли е вход за рая ?
Не вярвам и това да ти помогне,
затуй побързай и върни
в очите ми зеленото най – първо
/ за да напомнят пролетни върби /,
смеха ми искрен , тихия ми глас
и слънчевите точки до нослето,
въздишките , светулките и вятъра,
Звездите ми върни .Надеждите.
И не забравяй да ми върнеш и морето !

И облаците плачат .

Навъси се небето вчера
и тъмна шапка си нахлузи
прибра си облаците развилнели,
с раздутите, прозрачни бузи.

Сънливо ги разтегна в хладината,
челата им навъсени изглади,
а те - девици, мигаха смутено,
и плакаха, - обидени и млади.

Една дъждовна малка фея
ловеше с устни техните сълзи,
ех, мъничко белязани с червило
и нежен дъх на облачни коси.

Чадър изписан със зелени капки
закриваше и мокрото небе
чадър нахален, бе му сладко
дъждовните сълзи да и краде.

А теб, в дъждовна лунна нощ
ако момиче мокро те прегърне,
опитай облак да и подариш,
а утре той в дъга ще се превърне . .

Толкова богата

Душата ми едно небе е цяло,

по празниците – слънчева и пъстра,

като рисувано вълшебно огледало,

изписано от сръчните ми пръсти.

А делниците – те са друго

тогава е с гръбнак на котка,

настръхнала, измокрена и зла,

все драпа с острите си нокти

и ми закрива всяка светлина.

Тогава, значи имам две души .

Защо сърцето ми едно е само ?

зелени кладенци –две езерни очи,

ще мокрят топлото ти рамо ..

Пък летните ми мисли – сноп цветя

ги носи вятърът безкрайно надалече,

душата ми пътеките изгуби ,

сърцето ми е капки от роса ….,

изплакани от нощни пеперуди . .

Не си, не съм ...

Различен си. За мен си непознат

и пламъкът зелен не ме изгаря.

Това , което във очите ми трепти,

навярно е от твоята цигара . . .

Не ме разплакват тъжните ти думи,

говориш ми на непознат език

като сапунени мехури - фрази ,

в небето ми не оцеляват и за миг.

Недей наднича в мене упорито,

кого ще търсиш в този храм ?

Калинки от косите ми политат

и кацат по ръцете ти без свян.

Сънувам гълъб в пролетния мрак,

а той сребро ми вплита във косите,

шегуваш ли се,. . двадесет години ?

и ти не си момчето от мечтите….