И облаците плачат .

Навъси се небето вчера
и тъмна шапка си нахлузи
прибра си облаците развилнели,
с раздутите, прозрачни бузи.

Сънливо ги разтегна в хладината,
челата им навъсени изглади,
а те - девици, мигаха смутено,
и плакаха, - обидени и млади.

Една дъждовна малка фея
ловеше с устни техните сълзи,
ех, мъничко белязани с червило
и нежен дъх на облачни коси.

Чадър изписан със зелени капки
закриваше и мокрото небе
чадър нахален, бе му сладко
дъждовните сълзи да и краде.

А теб, в дъждовна лунна нощ
ако момиче мокро те прегърне,
опитай облак да и подариш,
а утре той в дъга ще се превърне . .

Толкова богата

Душата ми едно небе е цяло,

по празниците – слънчева и пъстра,

като рисувано вълшебно огледало,

изписано от сръчните ми пръсти.

А делниците – те са друго

тогава е с гръбнак на котка,

настръхнала, измокрена и зла,

все драпа с острите си нокти

и ми закрива всяка светлина.

Тогава, значи имам две души .

Защо сърцето ми едно е само ?

зелени кладенци –две езерни очи,

ще мокрят топлото ти рамо ..

Пък летните ми мисли – сноп цветя

ги носи вятърът безкрайно надалече,

душата ми пътеките изгуби ,

сърцето ми е капки от роса ….,

изплакани от нощни пеперуди . .

Не си, не съм ...

Различен си. За мен си непознат

и пламъкът зелен не ме изгаря.

Това , което във очите ми трепти,

навярно е от твоята цигара . . .

Не ме разплакват тъжните ти думи,

говориш ми на непознат език

като сапунени мехури - фрази ,

в небето ми не оцеляват и за миг.

Недей наднича в мене упорито,

кого ще търсиш в този храм ?

Калинки от косите ми политат

и кацат по ръцете ти без свян.

Сънувам гълъб в пролетния мрак,

а той сребро ми вплита във косите,

шегуваш ли се,. . двадесет години ?

и ти не си момчето от мечтите….

Ела, наистина

Индиговата самота на утрото

е по – горчива даже от кафе

неподсладена, черна, гъста

във рамка от намръщено небе.

В сълза се скрих и в глина я омесих

и с глината зазидах си сърцето

да не попада в клопка всеки път,

когато някой ми рисува по небето.

Или пък пише стихове за мен,

а думите във тях са хулигани,

закачат ме, завъртат ми света,

а никак не умея да се браня . .

Така че, с глиненото си сърце,

с очи зелени – тъжна самодива

мини през прага - на кафе,

защото самотата е горчива …

Сладко

По устните ми – сладко от смокини,

като целувка от несбъднат сън

в градината лалетата са сини

и с пеперудите танцуват вън.

Очите ми са толкова прозрачни,

отдали синьото си на цветята,

че сутринта свенливо се опитах,

зелено да открадна от дъгата.

Все мислех, че вкуса на лятото,

е с дъх на вятър - миден и солен

ела да преброиш луничките,

с които моя свят е оцветен.

Една, две, три, трапчинка, смях

и мъжки длани с цвят на злато

смокините от устните ми плуват,

към твоите, със вкус на лято …

Прозорец

Кайсия златна в мързелив следобед -
заспива слънцето, притворило очи
във люлката на клоните люлее
най–тъничките си оранжеви лъчи.

Незрелите череши са маслини –
очи зелени в рамка от сребро
щом някой по небето ми премине
със тях изписва кратичко писмо.

Чета в очите, в клоните, в дъжда
в ленивия следобед на неделя
как в клоните на старото дърво,
зелените череши с мен споделяш . .

Не съм, навярно

По нищо не приличам на принцеса,
от днес съм като спомен в ъгъл
пиано без акорд, без струни
жена, която винаги си лъгал.

От днес съм длан, която не рисува,
дърво без цвят, пчела без мед
ухая някак тъжно, на изгубване
на недовършен, призрачен портрет.

Дори и вятърът неловко ме прескача,
а локвите на спящия площад,
изписаха с досадни многоточия -
Какво очакваш в този мъжки свят ?

Ала усещам, с кожата дори ,
че някъде съвсем, съвсем наблизо
/ на времето до старите врати /,
приел изкусно образа на гълъб
сърцето ти внезапно ще се съживи.

Пет удара, почивка, дъх
усмивка, после болка в ляво,
разсъмва се , небето се събуди
и мислите ми оцвети в лилаво.

Тогава, взех, че си повярвах
и с мигли,като пеперудени криле
направо във сърцето ти ще пиша…
в душата си съм непораснало дете..