Тия нови фенери – златни небесни очи
и росата по счупени плочки трепери,
а небето е стомна – сълзи …
По ъглите на старите къщи
свири вятърът сякаш с уста,
пък Луната капризно се мръщи
и разплита сребриста коса.
И е мокра. Невярна . И слаба.
Любопитна , измръзнала , зла.
И капризна. Полита Луната
към коравата мокра земя.
И по пътя на дългото падане
дърпа всички светли звезди
необичана , мрази Луната
тези искрени жълти очи.
Аз улавям от звездния дъжд ,
своя пристан намерил в очите
Хайде, спирай есенен дъжд ..
тези капки трият мечтите . .
Няма коментари:
Публикуване на коментар