Синьо

Цветът на утрото е като стар ликьор –

две капки злато с кехлибарена мъгла

от вчера вестник, чаша и кибрит

моливи, незапалена лула. . .

Лула ли казах, не е ли Луна ?

Морето тихо гъделичка ми петите

солено ме ощипва сутринта,

дори се мъчи да ми пръсне във очите,

две капки с мидени целувки,

бродирани в букет от водорасли,

от риба люспа / мисля, че е златна /

Морето се надява да порасна …..

Какво ми трябва в утрин като тая ?

/ съвсем изключвам синьото небе /

Най просто – пристан , слънце, лодка

и устни с мирис на кафе..

Колко живеят слънчевите зайци ?

Ти знаеш ли, че слънчевите зайци
се спънаха в зелената трева ?
Так и аз, усмивката си скривам,
застана ли пред твоята врата.

Като актриса в ден на премиера,
/ но без суфльор, навярно е заспал /,
две косъмчета златни от ревера
откъсвам яростно, без жал.

Ръцете си преплитам зад гърба,
от напрежение са сиво бели
във левия юмрук – парче бреза,
а в десния – надежди седем цели.

Припомням ти, че в юнски ден,
една бреза по лятному предложи
милувките на своите листа
и ни облече във зелени кожи.

На ствола и, от нежност побелял,
с магия стара ти изписах думи
… Довиждане, това не е съдба,
а слънчев заек помежду ни ….

Мигове без претенции .....

Красива снежна пряспа.. или почти. Една череша,чийто клони влизат нахално през прозореца ,и част от магията на Градската градина.

Един фонтан, като камила гърбав,

в прохладата си приюти Нощта,

наложи се дори да се измие

в зелената, бълбукаща вода.

И после, спусна си краката –

пробити лодки в хладната тъма

оставаха и още двайсет града,

от лявата половина на света.

Две копчета на синята си рокля

Нощта с охота разкопча

и празна сладоледена фунийка

внезапно към фонтана полетя.

В града ни / мисля, център на света /

един фонтан вълшебно заискрява

от розово фламинго там

Нощта перо си подарява……

След градушка

Над морето, понеже валя,

и защото небето се сърди

вместо капки, изпрати роса,

/сякаш кашляше старо и мъдро/

едри бисери - лед от сълзи/

те приличат на звездни парчета/

и целуваше в транс тая вода,

всички светли, бургаски момчета.

В някой мой, най–предишен живот,

аз навярно в Бургас съм живяла-

малка черупка на морския бряг,

или песен на дюната бяла.

Тези спомени пишат във мен

най-страхотните пролетни песни

и целува морето момичето в мен,

и живота изглежда чудесен...

Mъничко

Аз мъничко от теб се уморих,

като трева от лятна буря

полегнала на твърдата земя,

оставена на слънцето дя я прежуря.

Понякога, разкъсвам се на две

до обед мокра, после-изгоряла,

ала на думите ти в лудия кипеж

учудващо е, че оставам цяла.

Като метличина съм – тихо синеока

целувана от горски пеперуди

събирам думите ти – милион,

дори звездите тихо ми се чудят.

Луната с хладната си длан,

зави ме с шлейфа от сребро

словата ти заспиват – непробудно,

като от хапче в лунното легло.

Сънувах, че съм с нови обеци,

люлееха ги гневните ти фрази

ощипаха ме слънчеви лъчи -

една калинка по врата ми лази ...

Ловец на пеперуди

Повярвай, имам осем сетива . .
Усетих те. Ловец на пеперуди.
Със мрежа от зелено кадифе
/ цвета си взел насила от очите ми /
улавяш ги, а после ги затваряш
в прозрачното си, стъклено сърце.
И най – безсрамно им крадеш
и нежността и багрите и лекотата,
При теб е мрачно,няма цветове
/ навярно си убил дори дъгата /
Потънал си на сивото в безкрая
цветята вехнат, птиците мълчат
крило от пеперуда ли е вход за рая ?
Не вярвам и това да ти помогне,
затуй побързай и върни
в очите ми зеленото най – първо
/ за да напомнят пролетни върби /,
смеха ми искрен , тихия ми глас
и слънчевите точки до нослето,
въздишките , светулките и вятъра,
Звездите ми върни .Надеждите.
И не забравяй да ми върнеш и морето !