Цели две години отпуска... не съм писала в блога, без особена причина .
Връщам се.Сериозно.

Наблюдения на една автобусна спирка
или мечта за слънчеви зайци

Във Пловдив – сняг. Опитва да вали.
Една Снежанка чака автобуса.
Лови снежинките с очи.
и много и се иска да ги вкуси.
Отваря устни. Гледа към небето.
... По миглите звездичките се спират.
Превръщат я в принцеса. Но за миг.
А после най безжалостно гримират
и бръчките по тъжното лице.
Защо пък сняг през февруари ,
когато старите момичета тъгуват ?
И в остарелите от грижите очи
най – мартенските облачета плуват ?
Тя ще храни всички бездомни врабци.
Но напролет. И по миглите, вместо сълзи
на брезите от сладко зеленото
слънчев заек ще се роди.. .

На автобусната спирка тази сутрин една жена, облечена в красиво червено палто ,ловеше снежинките с устни. С красива, дълга черна коса. Една остаряла Снежанка.... Подминавайки я, видях че плаче. С едни такива едри, кръгли сълзи, като стъклени точета....
И така се родиха тези думи. Без никакви претенции за художественост. Просто, част от живота. Вторник е

Monday

По клоните – врабци.Не пеят.
Люлеят с тънички крачета
следобедните часове.
Перата им са сиви. И не греят
в синхрон със тая есенна дъга,
която връзва ми небето . .
Че тя е вратовръзка . .
Небето – стар костюм .
Придържат щипките небесни,
прикриват облаци локум,
протритото на джоба да не блесне ..
Живея си. На прага на дъжда.
В ръцете – копче от палто.
Врабчетата заплакват безутешно
за някакво избягало листо . .

Magic Train

Аз съм тих , есенен влак,

който мрази да спира на гари ,

кашлям с глас ръждавеещо благ

от изпушени гадни цигари . .

Влача някакви дребни неща . . .

три вагона мечти – изтънели,

две купета с бездомни сълзи ,

в коридорите спят уморени

крехки, малки , безцветни мечти . .

Аз съм влак, чийто жълти очи

/ от горещото слънце наесен /

пише с прави, дълбоки следи

/ като с пръсти във хляба омесен / . .

Tears of the fireflies

Щърбава, сива и хладна,

приютила в шепи врабци

тая сряда е толкова жадна ,

а слънчевите снопи – конци ,

по които мъглата танцува.

Просто сряда, кротко дъждовна

с остър мирис на жълти листа

в този храм нощем събирам

мъртви светулчини сърца.

Като мед от лъжица небесна

мързеливо се точи деня

може ли някой да ми нарисува

дъжд по есенните крила ?

Моята дъждовна неделя . . .

Blonder haren, blauwe ogen / Руси коси , сини очи /


Ех, каква тишина . . .
сякаш детски сън тича на пръсти
през небе със заспали звезди . .
и самотно и тихо се мръщи
и на облак с крилете лети . .

Мразя тоя мирис на дъжд,
а камбанките – капки дъждовни
на луната нахално рисуват очи
като твоите – синьо лъжовни.

Тихо плачат комините в мрака
с дълги сенки препуска дъжда
само Снежанка може да чака
сто години целувка една . . .





Дъжд под тепетата . . .


Дъждът е моя розов параван,

а главната - маршрута на душата

не си броя ни стъпките, ни думите,

червеното в паважа е отплата

за погледа ми, толкова страхлив . .

По хлъзгавите струйки на деня,

един часовник с времето заспори

на бузата ми - отпечатък от луна,

избягала от звездните простори .

Латерна стара в подлеза изви

ранения си глас към небесата,

измокрен гълъб със крило изтри

най - шареното цвете от дъгата



It rains . . .

Вали над Лондон . .
чадърите са точки от коприна,
набодени по сивото небе
едно хвърчило, без криле премина
унило, като скъсано сърце.

Зеленото е толкова зелено . .
със цвят на спомен в борова гора
банално плахо слънцето изстреля
лунички в мократа трева.

На мене ми е сънено и тъжно . . .
кафето черно вече ми горчи
светулки във черешата заспиват
златисти капки в пролетни очи ...

Капан за облаци

Приспа ме шепотът на птици,

поели дъх от снежната луна,

а стъпките им – лапи на къртици

замръзнали във стъклена гора . .

Звездите снощи - крехки слънчогледи

небето зъзне в тъничко палто

С глухарче дума, облак ли ще правиш ?

Та той ще спре във първото дърво . .

Кълбенца думи , облак от въпроси . . .

и синя тишина, като река без бряг,

палто без копчета студът ми носи

летят ли птици в непрогледен мрак ?

Тя е всичко, което иска

Момичето с различните очи

в смеха си крие сребърни камбанки

щурее вятър в светлите коси ,

а темперамента – на сто испанки . .

Адресът и е улица “ Любов “ ,

а в двора си отглежда птици ,

ветрило нежно – мигли кадифе

ограждат пъстрите зеници.

Наивна е. Говори на цветята,

а нощем си измисля великани.

събира миди, капки и джуджета,

живеещи в небесните поляни.

Обича го. И как да го забрави ?

Оплита дните в тънките си длани

разплакани , прозорците мълчат

едно врабче от котката се брани . .