Когато раждам се в дъжда

Monday

2010-11-08T22:37:00.001-08:00

По клоните – врабци.Не пеят.
Люлеят с тънички крачета
следобедните часове.
Перата им са сиви. И не греят
в синхрон със тая есенна дъга,
която връзва ми небето . .
Че тя е вратовръзка . .
Небето – стар костюм .
Придържат щипките небесни,
прикриват облаци локум,
протритото на джоба да не блесне ..
Живея си. На прага на дъжда.
В ръцете – копче от палто.
Врабчетата заплакват безутешно
за някакво избягало листо . .

Magic Train

2010-10-07T05:15:00.000-07:00

Аз съм тих , есенен влак,

който мрази да спира на гари ,

кашлям с глас ръждавеещо благ

от изпушени гадни цигари . .

Влача някакви дребни неща . . .

три вагона мечти – изтънели,

две купета с бездомни сълзи ,

в коридорите спят уморени

крехки, малки , безцветни мечти . .

Аз съм влак, чийто жълти очи

/ от горещото слънце наесен /

пише с прави, дълбоки следи

/ като с пръсти във хляба омесен / . .

Tears of the fireflies

2010-10-07T05:07:00.000-07:00

Щърбава, сива и хладна,

приютила в шепи врабци

тая сряда е толкова жадна ,

а слънчевите снопи – конци ,

по които мъглата танцува.

Просто сряда, кротко дъждовна

с остър мирис на жълти листа

в този храм нощем събирам

мъртви светулчини сърца.

Като мед от лъжица небесна

мързеливо се точи деня

може ли някой да ми нарисува

дъжд по есенните крила ?

Моята дъждовна неделя . . .

2010-04-19T23:47:00.000-07:00

Blonder haren, blauwe ogen / Руси коси , сини очи /

Ех, каква тишина . . .
сякаш детски сън тича на пръсти
през небе със заспали звезди . .
и самотно и тихо се мръщи
и на облак с крилете лети . .

Мразя тоя мирис на дъжд,
а камбанките – капки дъждовни
на луната нахално рисуват очи
като твоите – синьо лъжовни.

Тихо плачат комините в мрака
с дълги сенки препуска дъжда
само Снежанка може да чака
сто години целувка една . . .

Дъжд под тепетата . . .

Дъждът е моя розов параван,

а главната - маршрута на душата

не си броя ни стъпките, ни думите,

червеното в паважа е отплата

за погледа ми, толкова страхлив . .

По хлъзгавите струйки на деня,

един часовник с времето заспори

на бузата ми - отпечатък от луна,

избягала от звездните простори .

Латерна стара в подлеза изви

ранения си глас към небесата,

измокрен гълъб със крило изтри

най - шареното цвете от дъгата

It rains . . .

Вали над Лондон . .
чадърите са точки от коприна,
набодени по сивото небе
едно хвърчило, без криле премина
унило, като скъсано сърце.

Зеленото е толкова зелено . .
със цвят на спомен в борова гора
банално плахо слънцето изстреля
лунички в мократа трева.

На мене ми е сънено и тъжно . . .
кафето черно вече ми горчи
светулки във черешата заспиват
златисти капки в пролетни очи ...

Капан за облаци

2010-02-18T02:43:00.000-08:00

Приспа ме шепотът на птици,

поели дъх от снежната луна,

а стъпките им – лапи на къртици

замръзнали във стъклена гора . .

Звездите снощи - крехки слънчогледи

небето зъзне в тъничко палто

С глухарче дума, облак ли ще правиш ?

Та той ще спре във първото дърво . .

Кълбенца думи , облак от въпроси . . .

и синя тишина, като река без бряг,

палто без копчета студът ми носи

летят ли птици в непрогледен мрак ?

Тя е всичко, което иска

2010-01-22T05:06:00.000-08:00

Момичето с различните очи

в смеха си крие сребърни камбанки

щурее вятър в светлите коси ,

а темперамента – на сто испанки . .

Адресът и е улица “ Любов “ ,

а в двора си отглежда птици ,

ветрило нежно – мигли кадифе

ограждат пъстрите зеници.

Наивна е. Говори на цветята,

а нощем си измисля великани.

събира миди, капки и джуджета,

живеещи в небесните поляни.

Обича го. И как да го забрави ?

Оплита дните в тънките си длани

разплакани , прозорците мълчат

едно врабче от котката се брани . .

От какво се топят снежинките

2010-01-18T06:20:00.000-08:00

Душата ми е като лятна рокля,

провесена на нечий стар балкон

търкаля вятърът снежинки мокри,

но може ли душа да е заслон . . ?

На снежния ми бряг не кацат птици

и не рисуват слънчеви лъчи .

Душата ми безкрила се съблича,

и в голотата си обидено мълчи.

Голямо теменужено сърце – отляво

сто удара в минута – оцеля ,

умират във косите ми снежинки,

небесносиня, облачна вода . . .

Няма да гледам в очите на зимата,

и да шушна със мокри врабчета,

твоя бях , твоя съм цялата

макар и на сто малки парчета . .

В очите ми светулки

2009-11-19T04:54:00.000-08:00

Тия нови фенери – златни небесни очи

и росата по счупени плочки трепери,

а небето е стомна – сълзи …

По ъглите на старите къщи

свири вятърът сякаш с уста,

пък Луната капризно се мръщи

и разплита сребриста коса.

И е мокра. Невярна . И слаба.

Любопитна , измръзнала , зла.

И капризна. Полита Луната

към коравата мокра земя.

И по пътя на дългото падане

дърпа всички светли звезди

необичана , мрази Луната

тези искрени жълти очи.

Аз улавям от звездния дъжд ,

своя пристан намерил в очите

Хайде, спирай есенен дъжд ..

тези капки трият мечтите . .

2009-11-18T03:39:00.000-08:00

Тоя изгрев беше толкова розов ,

мек бонбон в ноемврийски роман

с тънки пръсти небето се блъска

в своя пъстър, кашмирен таван.

И изобщо не искам да тръгвам

с леки крачки в килим от листа

да разчитам на влюбени знаците

- дребни , есенни рижи сърца.

А и тези облаци светло копринени

с тънки рокли облечени днес,

упорито, нахално ме гледат

с някакъв облачен свой интерес .

Събуждат улиците спящите дървета

побирам тишината в свит юмрук

за лека нощ навярно ще потрябва,

Живей в света си. Аз ще бъда в друг.

Любимият ми цвят е . .

2009-11-17T01:17:00.000-08:00

Денят направо ми се плези,

със леден понеделнишки език

спринтират часовете и минутите

улавям шарено измислен миг . .

А делникът ме дърпа за косата

кафето –сладко , мразя го така

обратно ми е всичко - в синевата

полюшва се небесната трева .

Цветята -окуцели балерини,

врабците – стражи без криле

денят се крие във ръкави сини

очите ти приличат на море . .

Стъклена трева

2009-11-09T03:34:00.000-08:00

Зад рамото ми – всичко в бяло,

поле, перваз, криле на птици

душата ми и тя е уморена -

не мога да я храня все с трошици ..

Денят си тръгва бавно като спомен

наметнал светла пелерина

не чувствам пулса, няма ми сърцето

от тука как сега ще си замина ?

Лекува белотата стари рани

от есенните клади причинени

от ядни думи, планини от думи

във сляпа ярост наредени .

Снегът рисува с мигли пеперуди

ръждиво кашля гълъб понастинал,

денят се свива тихо и обидено

от тази къща друг си е заминал . .

А аз оставам , - капка на стъклото

изсъхнал цвят целунат от слана

следа от малка стъпка във окото

с две думи – есенна жена .

The best

2009-11-08T23:46:00.000-08:00

Тя мисли как да те забрави
ръцете, миглите, смеха , косите
трапчинките край устните присвити,
ръцете – силни, мъжки , здрави
/ със смешни нокти на момченце /
най – синьото, което от небето
откраднал си в очите – да си светиш..
Приятелите ваши ще забрави,
олекнали от глупава лоялност,
която ги превръща в пеперуди..
Ще ти зачеркне съботно събуждане
с ухание на пържени филийки,
а малкото бурканче ще заплаче
с малинено – карминени сълзи .
Чаршафите на рози ще изхвърли
/ зелено с розово, ..какъв разкош /
парфюмът ти по тях полепнал ,
а мириса му – странно лош.
Колана ти – подарък се изгуби,
като змия невярна хитро се върти
студено лъскав, крие се на воля
в най – тъмните, измислени ъгли.
Обувките чертаят ти посоки
не носени, забравени, сами
самотни бели яхти до вратата,
очакват нови, приливни вълни.
Така че, плувай, Капитане
маркират токчетата морски магистрали
палубата от женски смях кънти
the best - за тебе. Вече сме разбрали.

Вали

2009-10-30T10:35:00.000-07:00

Под синия чадър на есента
намират суша гълъбите млади
дъждът е дребна,сребърна роса
бродираща небесни листопади.

Приличам ли на есенно дърво ?
облечена, събличана, безкрила
живея в клоните – с деца листа,
те мълком ми преливат сила.

А зимата се крие в хоризонта
мълчи Луната, глътнала сребро
дано дочакам пак да се превърна
в най – силното разлистено дърво.

А нощем – нека пада лунен прах -
сребристи ноти срещу самотата
прощавам всеки сторен грях ,

усмивката щом върнеш на Луната.

Английска закуска

2009-10-26T07:27:00.000-07:00

Навън вали – декор за филм
като тапет небето се прокъса
чадърите обърнаха очи
забързани след мокри автобуси .

Денят лениво се протегна
и кални фарове с финес изтри
наметна синия си шлифер,
заплете си дъждовните коси.

Закуската застина като спомен
кафето като стар вулкан мълчи
в една лъжичка се оглеждат
най – сините и питащи очи.

Ако си тръгваш,просто затвори
това кафе не ти ли загорча ?
чета прощалните ти мисли . .
и не целувай спящите деца . .

Devo delle scuse - / нещо, като опит за извинение ../

2009-10-15T00:04:00.000-07:00

Няма вълшебници, - в ден като този

виждам само твоите следи

бледожълти петна по земята

като стъпки от болни звезди.

И във мен е така, само белег,

и не мога да бъда поредна любов

самотата превръща ме в облак,

а дъжда ми е тих благослов.

Днес света ми побира се в шепа

в детска длан, в чаша с кафе ,

пеперуда от бели пердета

тая моя душа - кадифе.

Mi dispiace . .

2009-10-14T09:53:00.000-07:00

Последвай мраморните плочки

/ площадът ни е стар, нали / ?

преброй до пет , едната е нащърбена

ужасно е ,когато завали . .

Там, в дъното е масата,

кафето идва със зелен бонбон

и малка кифличка… канелена

лъжички няма – само клон

във чашата ти упорито бърка.

Отпий със побледнели устни,

/без друго ти е много захарта/

перо от гълъб дразни ти очите

и кихаш от дъждовната вода.

От мокър вестник буквите се стичат

и теменужено обагрят ти ръцете

приличаш на разсърдена дъга

а аз – на тихо лунно цвете

................................................

Има едно прекрасно малко италианско кафене точно срещу градската градина в Пловдив.Само няколко масички скрити в клоните на дърветата.Предлагат най - ароматното късо кафе и невероятни малки сандвичи...Място за срещи и разговори тет а тет ....

Не искам нищо, стига ми дъжда

2009-10-05T04:21:00.000-07:00

И при мене – есенен дъжд

тих, капризен и някак ронлив

по перваза пързалят се гълъби

тропат с човки по свода мъглив.

Цветята разпъват чадъри

сгушени, търсят си корени

небето отгоре глухо ръмжи,

а небесните порти - отворени.

Глуха песен пробива нощта

трепка сребърна обица в здрача

от небето лилаво политат звезди

кой излъга, че мога да плача ?

Аз май съм тенекиено петле,

ловящо тъжни зимни звуци

една сълза в окото ми расте

и тъжно скача в старите олуци.

А миглите ми – странно сухи,

бледнеят като сребърни спирали

не чакам нищо, тази нощ приех

искрици от небесни магистрали..

2009-10-01T02:04:00.000-07:00

Ти каза, че си влюбен във Луната,

но тя е праскова горчива

и само в септемврийско лято

брадичката ти сок облива.

Горчив нектар, нетраен вкус ..

звездите горе тичат полудели,

броят ти нощите самотни,

дъждовните пулсиращи недели.

Ех принце, опустя палата

придворния ти шут умря смутен,

угасна тихо в самотата,

като прострелян стар елен …

А плажовете на Ибиса са далече . .

любов фалшива – като в сериал

забравяй всичко, ние сме ти чужди

сега си мисля – с нас ли си живял ?

Сърцебиене по никое време

2009-09-24T05:46:00.000-07:00

В такава мързелива, златна сряда

очите ми приличат на морета -

зелено синкави, прозрачни, млади,

като искри в опашка на комета .

От мене тръгват влакове за всякъде,

звезди долитат края на небето,

а то горкото, гърбаво от чакане,

брои си ударите на сърцето.

Да може болката да си спести,

докосна ли го с пръсти зажаднели,

кой плаче с мраморни сълзи

зазидан във самотните недели ?

Послание до мъжете, които не искат да пораснат

2009-09-18T05:08:00.000-07:00

Лилавите мустачки на нощта,

пердета ми рисуват на смрачаване

самотни птици, като есенни листа,

целуват покривите – на прощаване.

А покривите – гърбове на сенки

прегръщат тъжния септември

пулсират керемидите червени

като прокиснало, не пито вино,

като писмо, неписано за мене ,

като внезапен колапс на звезда,

като мечта изгубена по пътя,

като отровена във извора вода . . .

Притихнаха червените керемиди,

дъждът от миглите им сътвори

/ неволно, с хладна есенна ръка /

най - тъжните карминени сълзи.

До тук съм, вгледай се отблизо . .

дано умееш знаци да четеш

от плачещите облаци поискай ,

дъга , с която да растеш …

За него , отново . . .

2009-09-16T22:57:00.000-07:00

Дъждът рисува с лапите на котка

изящно, меко, сякаш на игра

хартиена е малката ми лодка

и може да потъне от сълза.

Бледнеят силуети на врабчета,

като играчки в клоните трептят

люлеят жици мокрите дървета,

а вятърът подухва на инат.

Пък слънцето е сребърна монета

в огромното небесно портмоне,

мързи го някак да се поразшета

и търси облак, за да се подпре.

Дъждът рисува с букви непознати,

горчат ми тези есенни сълзи

изтрий писмото, няма да приема

земята все около теб да се върти...

2009-09-02T07:43:00.000-07:00

Небето, като дървено корито,

пробито с пръстче на звезда

цедеше цяла нощ на воля

прохладна, сребърна вода.

Напомняше, на звуци от пиано,

заплакало в разгара на нощта ,

с ухание на чисто, на изпрано,

като легло на девствена жена.

И кой ли спи в такива нощи ,

със аромат на есенна мъгла ?

отлитат птици прегладнели ,

към тънката спирала на деня.

Но ме разсънва мирис на кафе

и сладък дъх от зрелите смокини,

един врабец от облаци краде

със мокра човка капчиците сини. .

Минорно . .

2009-09-01T06:12:00.000-07:00

Дъждът подскача - топчици светулки

/ като нахалост изтървани думи /

дърветата нахлузиха качулки,

алеите потрепват помежду им .

Със вкус на мед, целуват пеперуди,

политнали в изящни пируети,

рисуват меко с миглите си чудни

като безкрили, летни самолети.

Със ситни стъпки лятото си тръгва,

посипано със кестенов прашец,

глухарче пухчета разплита

и хвръква като млад летец . .

Приличам на изгубено дете ,

което босо, спомени събира

и огънче от слънцето краде ,

че без любов сърцето му замира.

Като трапчинки в мократа трева,

дъждът запълни нечии следи ,

във клоните на старата бреза ,

една надежда есенно се приземи.

Когато ми е трудно, се шегувам . . .

2009-08-22T10:30:00.000-07:00

Омръзна ми от твоето упорство
ненакърнимо, здраво,монолит
врабче съм, вятър ме люлее
дали ще ме убиеш със ритник ?

Дори чорапите по жълтия паркет
се плезят грозно с мръсните езици
прозореца ми – стоманен щит,
убежище за остарели птици.

Ръцете ми – въжета за простиране
на думи – груби, ярки , здрави
раняваш с тях, кога ще спреш ?
кръвта ми обиколките забави . .

И някак си,напук на правилата,
парчетата от душата си събирам,
по своя воля, даже на Луната,
чорапите ти стари ще простирам . . .

Напълно непознат

2009-08-22T08:43:00.000-07:00

Сега не бих ти казала и дума.

ни буквичка, ни поглед, нито плач . .

то, моето, е мъничко умиране

готов ли си да се превърнеш във палач ?

Нахлупила съм шапка невидимка

бях доверчива, глупава, добра

сама затягах здравата ти примка,

доволно кимайки с глава.

Познавах те, но май си непознат . .

каква заблуда в тоя поглед син,

от слънцето повява само хлад,

а думите отлитат като дим.

Кой може съдник да ти бъде ?

да те тревожи с мънички въпроси,

огледай се в очите сини,

които твоят поглед носят . . .

2009-08-22T07:18:00.000-07:00

Във мрака, чийто цвят е резеда,
/ прекрасен фон за нечии сонети /,
изписва петолиния нощта
и тънки ноти като луди светят.
Два облака – небесните свирачи,
навличат фраковете си дъждовни
не се надявай, няма да заплача,
неоновите ноти са отровни. .
Това ли ти е лебедова песен ?
Акорд.Финал.Почивка и начало.
без птици, облаци, любов . .
небето ми от срам е побледняло .

Така се случва . . .

2009-08-14T10:07:00.000-07:00

Пороен дъжд , шосето е река,

заплуваха колите - кални лодки

със фарове очи, а не с гребла,

спокойни, мокри стари кротки..

Страхлива мъничка дъга,

като въже опаса синевата,

оглежда се в кафявата вода

и моли да поплува във реката.

А слънцето – мишле в торба,

пробива лесно ъгъл на небе

тоизпива мигом всичката вода

и духва на дъгичката в лицето.

От ласката му тя пък взе

наду се - истинско небесно цвете,

размята шарените си нозе,

накапа гълъбите по крилете.

Така се случва. Летен дъжд.

бушува, влачи, после се предава,

прилича ми на неуверен мъж,

единствено дъгата обожавал . .

Омагьосана.. с търпение

2009-08-13T08:14:00.000-07:00

Едно момиче вече сто години

живееше със костенурките в гората,

шептеше приказки с вълшебни думи,

научи ги и как расте тревата . .

От сливи – мънички дивачки,

им нижеше гердани за украса,

пристъпяше със костенурски крачки

със тях да плува лете във реката.

Направи им и лодки от хартия,

да се люлеят в сребърните им води,

пъстървите от дланите и пият,

но тя живее в горните земи . .

Старее мъдро даже планината,

пресъхват сини, бистри езера

случайно, ако костенурка мине

запитай се , дали не е жена ..?

Reality

2009-08-12T11:42:00.000-07:00

Апартамент на втория етаж,
цветя первазите обвиват.
кафе, цигара, залък хляб
тефтер, във който думите заспиват.
С очите си - череши попрезрели,
съзирам ясно тичаща река,
една бреза, напълно гологлава
си мие белите крака . ..
Пък мислите ми – шарени бонбони,
шумящи,като целофанен плик,
та тия думи, вятъра ги гони
и ги пронизва като птичи вик.
Цветя и птици, мисли и брези
любов сънуват малки детелини,
кафето ми отново ще горчи,
сънувам захар в облаците сини.

Ненужна

2009-08-12T09:11:00.000-07:00

Бях златна праскова на връх висок,
докосвах важно птиците в небето
сега съм просто само плод
нахапан здраво – до сърцето.
Дали във миг надолу ще политна,
изящно, меко в жълтата трева
и мравките безщумно ще се радват –
я виж, небето пратило храна . . .
Но има време, свежия вечерник,
люлее ме с насмешка във дъжда,
но аз не падам, очевидно,
ще се превърна в мъничка Луна.
И пак ще грея някъде отгоре
и ще ухая само на звездите
презряла праскова- не ме боли,
надникнах на страха в очите . .

С червените обувки

2009-08-11T03:19:00.001-07:00

Колко бавно си тръгва нощта
книга, спомен, и хладна постеля
сънища, вятър, сърдита Луна
и звездите, с които споделям . .
Улична лампа намига с умора,
две врабчета треперят в дъжда,
тихо шушне тревата на двора,
спят под крушата мъртви листа.
Дреме перваза – птичи подслон,
някак странно изглежда в нощта,
даже врабците не щат да отпият
от престарялата лунна роса.
На брезата под голото теме
гълъб сребърен клюма с криле,
мъчи се с мен да задреме,
но си мисли за синьо небе..
Идва утрото – плаха надежда,
до леглото-обувки червени
тия треперещи мои ръце,
кой ли във длан ще ги вземе ?

Така заспива планината

2009-08-09T08:39:00.000-07:00

Пристига мрака с едрите си крачки
и почва да целува долината
полека я превзема, чупи съчки
и лека нощ прошепва на гората.
А после уморено се изкачва,
покрива ручеите хладни
към върховете гледа, а сърните,
във тъмното заспиват гладни.
Върхът светлее в лятната позлата
и готви се полека да си ляга
не се бои от тъмнината,
щастливо се усмихва и протяга
високите си сенки към звездите.
Небето пък, престорено се мръщи,
звездите млади тихичко нахока,
заспиват каменните къщи
очи прозорци мигат във потока. .
Така Родопа днес заспива
без нощна шапка, стига и Луна,
далеч на изток, готви се зората
да се завърне рано сутринта.

Събота вечер

2009-08-08T13:29:00.000-07:00

Като комин в небето ми горчиво.

се пъчи тоя кестен позаспал

зелените си рожбички грижливо

със остри зъби наковал.

Едно щурче цигулката извади

какво едно, - оркестър цял

засвири в нощната прохлада

- звездите са поканени на бал .

Поклати клони кестена уплашен,

че някой му разкъса тишината

от котки зов – любовен, страшен

задърпа шлейфа на Луната.

Търкулва се неделята отгоре,

замина този стогодишен ден,

заключвам с мигли лунните простори

дали си спомняш мъничко за мен ?

Като на инат . . .

2009-08-07T01:07:00.000-07:00

Като актриса в някой сериал,
до вчера лоша, - днес добра,
прекрасно знам какво ми струва,
да ме събужда пълната Луна.

Тогава всички маски са свалени
гримът изтрит, нали е през нощта
изгризах ноктите, издирвам думи
и наругавам старата Луна.

Така си ближа раните навярно
добре, че хладен дъжд ръми,
по навик, нощем се преструвам,
че някой с мен дъжда ще сподели.

Угасна сляпо уличната лампа,
Луната се засилва - преди скок,
небето ще използва – като рампа
и ще се втурне в звездния поток.

Това небе е толкоз голобрадо... ,
като принцеска рокля без брокат,
ще лягам, никого не чакам,
то, моето .... е чист инат. . .

Ала прескача пулса – вече сто
от думи, мисли, дъжд, звезди
актрисо, лягай в тясното легло
и повече не споменавай за Луни . .

Случка в неделя

2009-08-03T08:43:00.000-07:00

Отсякоха черешата и в двора-рана

обидени са птиците – мълчат

къде са клоните, които

им дават към небето път ?

И все едно, ръката ми я няма,

а слънцето, къде ще си почива?

душата, като птиците мълчи

и наранена, тихо се присвива.

В тревата пък, черешови листа

умират бавно в слънчева постеля

последни капки сребърна роса,

листата и отпиха във неделя ..

Неделя

2009-07-20T10:03:00.000-07:00

Денят ми днес – в зелено и лила

къдриците ми, светли като кошер

приличам на разсърдена пчела ,

и ще ужиля някого до белег лошо.

Кафето в миг се разслои на две

цигарaта ми гасне засрамено,

небето лятно се престори на море

дървото в двора клюма уморено.

На плочките навярно ще личи ,

когато нарисувам с тебешири,

най-пъстрите, магически очи,

които думи в облаците дирят.

Не ми е сладка юлската неделя,

поне дъждец да пуснеше небето

едно море от тебе ме разделя ,

сметаната побърка ми кафето ....

Целувка в петък

2009-07-10T09:24:00.000-07:00

Дъждът развърза светлия си шал
и силно на прозореца ми почука
два пъти кихна, после посинял
реши, че петъкът ми носи скука.

Припряно се затича по перваза,
намокри цветето и вече укротен
избяга в порцелановата ваза –
целуна дъното и легна уморен.

Опитах с пръсти да го хвана,
а той ми щипна лявата ръка ,
остави влажия си отпечатък –
целувка петъчна .. като игра.

Мразя четвъртъка

2009-07-09T04:33:00.000-07:00

Аз днес съм страшно непотребна
/ отдавна мисля, съм така /
рисувам изгрева, но сивото ме глътна
изгарям жадна, дайте ми вода . . .
Гърба си малко да изправя,
на устните си да добавя цвят
от гълъб сиви зеници да сложа
и да прогледна в щурия ти свят.
Но пак не обещавам да съм друга,
ти можеш ли върбата да пречупиш,
да нарисуваш дива теменуга ,
или усмивка нежна да си купиш ?
Навярно да, но няма да те чакам
омръзна ми да съм разкъсана на две
душата ми от кръпки се намъчи,
и все и липсва някое парче….

Не мога да кажа сбогом

2009-07-09T01:56:00.000-07:00

Не съм ти вече морски бряг,

та стъпките ти нежно да ме галят,

седефено бродирани звезди,

небето синьо вечер да запалят..

Не съм ти вече пристан аз

и корабът със белите платна,

на кея няма да пристава

ще гони нова, бисерна вълна,

а моя бряг ще тъне във забрава.

Не съм ти вече морски бриз,

косите ти игриво да целувам,

русалка няма да съм и делфин

кажи ми, как да се сбогувам ??

Отново за градската градина ....

2009-07-06T04:35:00.000-07:00

Историите, които се случват в нея са истински фентъзи истории .И интересни, и не съвсем, но винаги пълни с неочаквани случки . Няма нужда да се мислят сюжети, тук всяка пейка има минало. Всяка липсваща златна рибка в езерцето – въпрос. Всяко изкатерване по паметника на момчето Мотаморо с маймунката си е един малък Еверест.
От постоянните персонажи особено любим ми е един възрастен мъж. Кротък, деликатен, ненатрапчив ..Неуморен. В ръката си винаги носи цветенце, подобно на маргаритка. Всеки път, когато пред погледа му мине детенце, той благо се усмихва и подава цветенцето. Децата имат сетива за неуловимите сигнали, който излъчва тоя човек – лека тъга и поглед обърнат някъде назад, в миналото. Ушите на стареца са особени. Като на елф, казва Докимеки, по – скоро като антенки на марсианец.Обаче и ушите му дори излъчват доброта. Цвета и е светлозелен, като избелялата му риза. Това лято не съм го виждала . Може би радва малки ангели и им подарява небесни маргаритки.
Да знае, че го помним.
Няма да забравя и балона конче, пълен с хелии. На големите люлки ,, / понеже бебетата си имат малки / е пълно с деца . И балони. Първи юни е. Огромните дървета грижливо ни пазят сянка с клоните си ръце. Изведнъж към юнското небе полетява изтърван балон, последван от детски плач. Синьо лилаво конче е, рее се свободно и щастливо в клоните на дървото Гинко.Копринената му връзчица е на около 3 – 4 метра над земята. Наоколо няма татко великан….
Изведнъж, Докимеки пита с кристално звънливото си гласче ….
…. Това конче не го ли боли така … ?
Че защо ще го боли , наивно разсъждавам на глас..
- Погледни само къде е завързано, бе Джулке !
В първия момент не се ориентирам в ситуацията . Впервам поглед към клоните на дървото, откъдето кончето дружелюбно се усмихва и набира сили за следващия полет . Схващам . Вързано е за една особенно деликатна и нежна част от конската / и човешката анатомия / , по простата причина , че е централно разположена на балона. Обаче, принцеска Докимеки живее още в приказките и вярва че животните имат души, могат да говорят ,да се радват и страдат. И да ги боли, ако са ги вързали на неподходящо място…… След секунди волният беглец се отплита и се отправя право към слънцето.Където впрочем е и точното място на синьо лилавите летни коне……

Просто Асеновград ...

2009-07-03T00:46:00.000-07:00

Градът на старите смокини

забрави детските ми стъпки

в душата ми - камбани приглушени,

като роса на люлякови пъпки.

Паважа , черно домино - блести

едно аязмо ми дари надежда

в кристалните му, изворни води

с оченце златно риба ме поглежда.

Прохладата е мек балсам

щурее някъде около мене

повдига роклята, студено ми шепти

и спомена се мъчи да си вземе.

Тополите по речното корито

прибират си зелените ръце

с любов ме галеха, когато

с листата им рисувах си сърце ..

Стигни ме . .

2009-06-23T07:17:00.000-07:00

Две релси – мигли на нощта

приспиват тихо влаковете стари

изплезените жълти светлини

ги водят към заспали гари.

Зората се изпъчи на небето,

ушите си запуши със памук

светулки дремят в юнските дървета

Луната се побира във юмрук.

Червени макове като камбани

изтриват сънените си

тях е още страшно рано,

да ги целунат влюбени пчели.

Мелодия ли свири този влак?

със дрезгав глас, като тръба

денят след себе си задърпа,

покашляйки едва едва...

Две релси, като част от стих

надежда в поглед на момиче

в косите жълтото и грее,

а кой ли там след влака тича?

2009-06-22T06:06:00.000-07:00

Дали се промених в последно време ?

Висят въпросите ми – облак от пчели

изглеждам непозната, примирена,

небето ми съчувства и сълзи .

Ловя си дъждове със жадни длани,

сама си правя и дъгата и деня,

на слънцето не давам да ми свети,

рисувам си светулки за целта.

И всичко ми е страшно непознато,

стените ми са с пет врати

едно изтрито, прашно петолиние,

мелодия в главата ми върти. .

Самотна чаша ледено дайкири,

смутено се разплака от тъга

Луната, с пръстите си бледи

светулките ми до една прибра.

Денят дойде. Пастелен ден.

въпроси в неизречените думи.

Пробуждане и хлад. Вали.

И разстояние светулка помежду ни . ..

Цветно, сладко . .

2009-06-21T06:56:00.000-07:00

Усмивката ти-сок от реване
нехайно в мене се оплете
представям си целувката – поне
ще е с ухание на лятно цвете.

Очите ти са мъничко лъжовни
опушен кестен в рамка от сребро
очи такива могат да люлеят
със чара си и земното кълбо.

Обаче лятото защо ли ми намига ?
разбрало е,че няма чудеса
и слънцето от запад не изгрява
и птиците не пеят през нощта ..

Защо тогава аз да ти повярвам ?
със устните си боровинково червени
печат за обич слагам на лицето,
пък ако искаш,забрави за мене....

Топло ми е

2009-06-17T10:53:00.000-07:00

Днес слънцето отново полудя,
разтича се стремглаво по небето,
по улиците плачеха цветя,
че лунички им дупчеха лицето.

Антените закимаха сърдито,
прозорците пък спуснаха пердета,
а слънцето със светлата коса
като момиче пъргаво зашета.

Водата във фонтана закипя
направо се превърна в мляко,
а пеликаните със розови крила,
застинаха в следобедна позлата.

Във парка пейките задрямаха по обед
със топлите си сини гърбове,
мърмореха си тайно и с надежда
че трябва да отиват на море . . .

Не съм ти нужна . .

2009-06-15T23:44:00.000-07:00

Недей да ми измисляш правила -

на петото, навярно ще избягам,

аз капка кръв съм в езерна вода

към бреговете ти ръце протягам. .

Сега ме чуй, когато вечерта

разтяга смешно бледите ти устни

дори и влюбена , прозрачната Луна

съгласна е звездите си да пусне .

Не ме поглеждай с толкова омраза

душата ми е облак от коприна,

цветята плачат в счупената ваза,

защото утре аз ще си замина . .

Синьо

2009-06-15T06:36:00.000-07:00

Цветът на утрото е като стар ликьор –

две капки злато с кехлибарена мъгла

от вчера вестник, чаша и кибрит

моливи, незапалена лула. . .

Лула ли казах, не е ли Луна ?

Морето тихо гъделичка ми петите

солено ме ощипва сутринта,

дори се мъчи да ми пръсне във очите,

две капки с мидени целувки,

бродирани в букет от водорасли,

от риба люспа / мисля, че е златна /

Морето се надява да порасна …..

Какво ми трябва в утрин като тая ?

/ съвсем изключвам синьото небе /

Най просто – пристан , слънце, лодка

и устни с мирис на кафе..

Колко живеят слънчевите зайци ?

2009-06-12T00:18:00.000-07:00

Ти знаеш ли, че слънчевите зайци
се спънаха в зелената трева ?
Так и аз, усмивката си скривам,
застана ли пред твоята врата.

Като актриса в ден на премиера,
/ но без суфльор, навярно е заспал /,
две косъмчета златни от ревера
откъсвам яростно, без жал.

Ръцете си преплитам зад гърба,
от напрежение са сиво бели
във левия юмрук – парче бреза,
а в десния – надежди седем цели.

Припомням ти, че в юнски ден,
една бреза по лятному предложи
милувките на своите листа
и ни облече във зелени кожи.

На ствола и, от нежност побелял,
с магия стара ти изписах думи
… Довиждане, това не е съдба,
а слънчев заек помежду ни ….

Мигове без претенции .....

2009-06-10T12:38:00.001-07:00

Красива снежна пряспа.. или почти. Една череша,чийто клони влизат нахално през прозореца ,и част от магията на Градската градина.

2009-06-09T08:37:00.000-07:00

Един фонтан, като камила гърбав,

в прохладата си приюти Нощта,

наложи се дори да се измие

в зелената, бълбукаща вода.

И после, спусна си краката –

пробити лодки в хладната тъма

оставаха и още двайсет града,

от лявата половина на света.

Две копчета на синята си рокля

Нощта с охота разкопча

и празна сладоледена фунийка

внезапно към фонтана полетя.

В града ни / мисля, център на света /

един фонтан вълшебно заискрява

от розово фламинго там

Нощта перо си подарява……

След градушка

2009-06-06T13:21:00.000-07:00

Над морето, понеже валя,

и защото небето се сърди

вместо капки, изпрати роса,

/сякаш кашляше старо и мъдро/

едри бисери - лед от сълзи/

те приличат на звездни парчета/

и целуваше в транс тая вода,

всички светли, бургаски момчета.

В някой мой, най–предишен живот,

аз навярно в Бургас съм живяла-

малка черупка на морския бряг,

или песен на дюната бяла.

Тези спомени пишат във мен

най-страхотните пролетни песни

и целува морето момичето в мен,

и живота изглежда чудесен...

Mъничко

2009-06-03T09:22:00.000-07:00

Аз мъничко от теб се уморих,

като трева от лятна буря

полегнала на твърдата земя,

оставена на слънцето дя я прежуря.

Понякога, разкъсвам се на две

до обед мокра, после-изгоряла,

ала на думите ти в лудия кипеж

учудващо е, че оставам цяла.

Като метличина съм – тихо синеока

целувана от горски пеперуди

събирам думите ти – милион,

дори звездите тихо ми се чудят.

Луната с хладната си длан,

зави ме с шлейфа от сребро

словата ти заспиват – непробудно,

като от хапче в лунното легло.

Сънувах, че съм с нови обеци,

люлееха ги гневните ти фрази

ощипаха ме слънчеви лъчи -

една калинка по врата ми лази ...

Ловец на пеперуди

2009-06-02T05:35:00.000-07:00

Повярвай, имам осем сетива . .
Усетих те. Ловец на пеперуди.
Със мрежа от зелено кадифе
/ цвета си взел насила от очите ми /
улавяш ги, а после ги затваряш
в прозрачното си, стъклено сърце.
И най – безсрамно им крадеш
и нежността и багрите и лекотата,
При теб е мрачно,няма цветове
/ навярно си убил дори дъгата /
Потънал си на сивото в безкрая
цветята вехнат, птиците мълчат
крило от пеперуда ли е вход за рая ?
Не вярвам и това да ти помогне,
затуй побързай и върни
в очите ми зеленото най – първо
/ за да напомнят пролетни върби /,
смеха ми искрен , тихия ми глас
и слънчевите точки до нослето,
въздишките , светулките и вятъра,
Звездите ми върни .Надеждите.
И не забравяй да ми върнеш и морето !

И облаците плачат .

2009-05-30T05:24:00.000-07:00

Навъси се небето вчера
и тъмна шапка си нахлузи
прибра си облаците развилнели,
с раздутите, прозрачни бузи.

Сънливо ги разтегна в хладината,
челата им навъсени изглади,
а те - девици, мигаха смутено,
и плакаха, - обидени и млади.

Една дъждовна малка фея
ловеше с устни техните сълзи,
ех, мъничко белязани с червило
и нежен дъх на облачни коси.

Чадър изписан със зелени капки
закриваше и мокрото небе
чадър нахален, бе му сладко
дъждовните сълзи да и краде.

А теб, в дъждовна лунна нощ
ако момиче мокро те прегърне,
опитай облак да и подариш,
а утре той в дъга ще се превърне . .

Толкова богата

2009-05-29T04:41:00.000-07:00

Душата ми едно небе е цяло,

по празниците – слънчева и пъстра,

като рисувано вълшебно огледало,

изписано от сръчните ми пръсти.

А делниците – те са друго

тогава е с гръбнак на котка,

настръхнала, измокрена и зла,

все драпа с острите си нокти

и ми закрива всяка светлина.

Тогава, значи имам две души .

Защо сърцето ми едно е само ?

зелени кладенци –две езерни очи,

ще мокрят топлото ти рамо ..

Пък летните ми мисли – сноп цветя

ги носи вятърът безкрайно надалече,

душата ми пътеките изгуби ,

сърцето ми е капки от роса ….,

изплакани от нощни пеперуди . .

Не си, не съм ...

2009-05-27T07:07:00.000-07:00

Различен си. За мен си непознат

и пламъкът зелен не ме изгаря.

Това , което във очите ми трепти,

навярно е от твоята цигара . . .

Не ме разплакват тъжните ти думи,

говориш ми на непознат език

като сапунени мехури - фрази ,

в небето ми не оцеляват и за миг.

Недей наднича в мене упорито,

кого ще търсиш в този храм ?

Калинки от косите ми политат

и кацат по ръцете ти без свян.

Сънувам гълъб в пролетния мрак,

а той сребро ми вплита във косите,

шегуваш ли се,. . двадесет години ?

и ти не си момчето от мечтите….

Ела, наистина

2009-05-19T03:48:00.000-07:00

Индиговата самота на утрото

е по – горчива даже от кафе

неподсладена, черна, гъста

във рамка от намръщено небе.

В сълза се скрих и в глина я омесих

и с глината зазидах си сърцето

да не попада в клопка всеки път,

когато някой ми рисува по небето.

Или пък пише стихове за мен,

а думите във тях са хулигани,

закачат ме, завъртат ми света,

а никак не умея да се браня . .

Така че, с глиненото си сърце,

с очи зелени – тъжна самодива

мини през прага - на кафе,

защото самотата е горчива …

Сладко

2009-05-18T23:49:00.000-07:00

По устните ми – сладко от смокини,

като целувка от несбъднат сън

в градината лалетата са сини

и с пеперудите танцуват вън.

Очите ми са толкова прозрачни,

отдали синьото си на цветята,

че сутринта свенливо се опитах,

зелено да открадна от дъгата.

Все мислех, че вкуса на лятото,

е с дъх на вятър - миден и солен

ела да преброиш луничките,

с които моя свят е оцветен.

Една, две, три, трапчинка, смях

и мъжки длани с цвят на злато

смокините от устните ми плуват,

към твоите, със вкус на лято …

Прозорец

2009-05-17T23:48:00.000-07:00

Кайсия златна в мързелив следобед -
заспива слънцето, притворило очи
във люлката на клоните люлее
най–тъничките си оранжеви лъчи.

Незрелите череши са маслини –
очи зелени в рамка от сребро
щом някой по небето ми премине
със тях изписва кратичко писмо.

Чета в очите, в клоните, в дъжда
в ленивия следобед на неделя
как в клоните на старото дърво,
зелените череши с мен споделяш . .

Не съм, навярно

2009-05-16T00:13:00.000-07:00

По нищо не приличам на принцеса,
от днес съм като спомен в ъгъл
пиано без акорд, без струни
жена, която винаги си лъгал.

От днес съм длан, която не рисува,
дърво без цвят, пчела без мед
ухая някак тъжно, на изгубване
на недовършен, призрачен портрет.

Дори и вятърът неловко ме прескача,
а локвите на спящия площад,
изписаха с досадни многоточия -
Какво очакваш в този мъжки свят ?

Ала усещам, с кожата дори ,
че някъде съвсем, съвсем наблизо
/ на времето до старите врати /,
приел изкусно образа на гълъб
сърцето ти внезапно ще се съживи.

Пет удара, почивка, дъх
усмивка, после болка в ляво,
разсъмва се , небето се събуди
и мислите ми оцвети в лилаво.

Тогава, взех, че си повярвах
и с мигли,като пеперудени криле
направо във сърцето ти ще пиша…
в душата си съм непораснало дете..

Морско синьо

2009-05-13T05:42:00.000-07:00

Сърцето ми е мида от седеф,
затуй внезапно онемявам,
когато в тихия ми морски свят
русалки песни ми запяват.

А текста им го пиша аз,-
събрала спомени от летни стъпки
перо от гларус в летен акварел,
от розов храст прозрачни пъпки..

Ръцете ми – на лебеди криле
жадуват да напишат на небето,
че омагьосан ще е всеки мъж,
крило от лебед приютил в сърцето.

От бебе рак черупка избледняла
с надежда крия в лявата ръка,
събуждам се, не съм разбрала
русалка съм, родена на брега…

Индигово небе

2009-05-12T22:08:00.000-07:00

По бялата спирала на нощта,

Луната бута спящите звезди

като керван в пустиня са, и тихо

политат кротко в лунните бразди.

Като графити по индиговия свод

звездите пишат стихове с надежда,

че може нечии затворени очи

сега от светлината да проглеждат.

И аз прочетох тяхното писмо

прогледнала, притихнала, добра

със мене пак се случва чудо,

душата ми е лунна светлина . . .

Любовно - слънчево

2009-05-12T00:18:00.000-07:00

Притича слънцето по хоризонта
целуна, на любовта ми босите пети
търкули се, усмихна се с насмешка
с перде от облак, бързо се зави.

Оттам , с усмивка закачлива,
подръпваше на облака косата
разресваше го с златните си пръсти,
лицето си разхлаждаше с росата.

Чертаят пак с крилете птици,
с премрежени от изгрева очи
в морето със смарагдени зеници
една любов със слънчеви пети. . .

Прочете душата ми

2009-05-11T05:53:00.000-07:00

По нотната тетрадка на живота,

с изящни пръсти, като виртуоз,

засвири някой Лунната соната

в прохладната, смълчана нощ.

Превърна ме във нота избледняла,

в клавиш от млечна, бяла кост

във птица, тихо в клон замряла

във струна, като древен римски мост.

И в твоето неземно съвършенство,

от музиката пръснаха искри

и живото им пламъче запали

звездите, в къдравите ми коси.

И подгъва на роклята ми пламна

и ме погали утрото с перчем

и някак странно, странно засияла,

прочетох нотите, написани за мен.

Тъгата, Луната и аз .....

2009-05-08T01:51:00.000-07:00

И аз така - затваря ме тъгата

уютно в мокрите си длани

добре и е, щастлива е със мен

и мястото си упорито брани.

През пръстите ми тихо се процежда,

като мелодия от счупено пиано

Луната някак криво ме поглежда,

в очите ми се мъчи да остане.

Кому съм нужна крехка и тревожна,

като неписан стих в дъждовен ден?

изтрий Луната с дъх вълшебен,

тъгата и да не прелива в мен...

Цветно утро / над Пловдив /

2009-05-08T00:35:00.000-07:00

По улицата сякаш има сняг -

целуват плочките цветчета бели

ала ухаят и са топли - в сутринта

разсмиват ми очите полудели.

Дали е сняг, защо през май,

и как мирише толкова вълшебно ?

над мене птица пролетно зове,

а облака в небето се протегна.

А пък дъжда закапа - изведнъж

на дребни капки, сякаш на инат

опита се нахално да целуне

изронения вишнев цвят.

Във пролетното утро сутринта

чертаят вишни празнични пътеки

по тях оставям тъничка следа

със стъпките си леки , леки ...

Неделно . . .

2009-04-26T09:15:00.000-07:00

Днес облаците бяха от коприна,
каквато е душата ми в неделя,
а вечерта , като дете свенливо
опитва се със теб да ме разделя.

Светлееха наивните ми мисли,
с криле от вятър гонеха звездите,
така навярно само във неделя
луната ми блести в очите.

Какво ли всъщност става на небето,
кой пише тихо приказките мокри ?
дъждът ли, който се излива
прощално във лилави локви ?

Под тънката памучна блузка,
надписана с небесните печати
ще видиш ли с сърцето мили,
копринената ми душа как плаче ?

За бебето, салатените прибори, шампоана и грешките….

2009-04-23T04:51:00.000-07:00

Наскоро , поредица от случки ми напомниха за странното ми хоби. Събиране на мигове . И колкото по – смешни, странни или нелепи, толкова по – ценни за мене. В някои от ситуациите съм просто персонаж , в други – режисьор, а в трети - просто наблюдател. Регистрирам в паметта си , после драсвам няколко думи на хвърчащо листче ,за да ми напомнят за случката - автентични изрази, нещо особено характерно и така. Захвърлям написаното, докато нещо силно не ми напомни за него , не го събуди или съживи. Тая ми страст датира отдавна. Една позната, най – странната птица, която съм срещала по нашите географски ширини, човек авантюрист и с необятно въображение често разказваше подобни истории. Бегло си спомням една от тях. Тя , асеновградчанка , будна и любопитна отива в София по служба. Върви по улицата и попива с поглед . Хора, магазини , градинки. Изведнъж, насреща и мъж – симпатичен, представителен и познат. Ха, казала си тя – колко е малък света ! Ето, още не съм дошла и хоп – градски ! Само дето името му и бягало някак си, но това не било от значение. Загледала го със светнало лице, усмихнала се широко и го спряла. Поздравила го от сърце , а вниманието, с което я гледал мъжът, показвало, че я познава. Как си, що си, аз отивам на едно дело в министерството, развълнувано занареждала тя, а ти ? Ами аз , смутено гледал в краката си мъжа, аз до телевизията, за едно предаване….Какво ли предаване, зачудила се моята позната , но кимнала сърдечно и му пожелала успех . Махнала дружески с ръка и забързала с леки стъпки, въодушевена от приятната среща. На ъгъла, все още развълнувана, спряла, обърнала се да помаха с ръка и видяла мъжа. Стоял и с възможно най – смутено изражение гледал в нейната посока . И в този момент адвокатската и памет проработила . Не бил никакъв съгражданин, а Дончо Папазов , мореплавателя. Смущението и траяло само секунда. Излагането не влизало в плановете и. Направила няколко крачки назад, заразмахвала ръце и викнала.. – Ей, Дончо, и много здраве на Джуто…….Така се радвам, че се срещнахме.. !Светла и памет на Джуто / Юлия Гурковска /, по които и морета да плава от 2001 година . . . . . .
Та, случват се такива работи, върви после обяснявай ,че някои неща стават случайно. Още се смея на една скорошна случка. Едно бебенце много си играело с телефони. Обичало да натиска копченца с малките си пръстчета . Когато успеело на изкара снимка на екрана се радвало със сладка усмивка и кръщавало всички с името „ кака „. В началото на април усилията му в областта на комуникациите дали невероятен резултат. Първо, успяло да набере Китай , и само чудо спасило авторката от тотално разорение. При втората заигравка блогърката действала по – мудно и когато изтръгнала със сила телефона от малките ръчички, бебчето вече радостно бъбрило с някого – тати, кака, тути …….Било успяло да набере една от най – чаровните водещи на ПОТВ . Датата – 4 април, часът – 8.32 p.m.
Благодаря на А. за търпението, с което ме изслуша, за това ,че прие извинението ми и повярва , че няма шега - едно бебе я безпокои по никое време…..
За салатените прибори и шампоана ще разкажа друг път…. ,евентуално

Бургаско настроение

2009-04-22T01:49:00.000-07:00

Оставят стъпките ми перлени следи,

като трапчинките на твоята усмивка

прозрачни, светли мидени сълзи

изтупа облачната ми завивка.

На чайките по сивите криле

златист прашец от тъжните ми мигли

дъждът, под шапката ми скрит,

опитва се лицето ми да близне.

Една цигулка с птиците запя,

морето се побърка от вълнение

чадърите издуваха платна,

изгубих думите си от смущение.

В дъждовните следобеди на май,

ако в небето птици се целуват,

ела да видиш в стъпките ми по брега

очите ми за твоите тъгуват . . .

Като котка

2009-04-21T08:12:00.000-07:00

Когато си тръгвам от теб

и стаята глухо пустее,

да знаеш, макар и във гръб

очите ми как зеленеят . . .

Когато изгарям след теб

ненужните спомени стари

да помниш, изхвърлих ключа,

в джоба ми - само цигари. . .

Когато светулки в нощта

чертаят със злато мрака,

погледни зад близкия ъгъл, -

виждаш ли някой да чака ?

Превръщам се в улична котка

рижава, със зелени очи

с остри нокти ще драскам,

неверен мъж ако доближи...

Невинна

2009-04-02T00:20:00.000-07:00

Ослушвам се, небето ли шепти,

та думите му покрай мен минават ?

като последните дъждовни дни

в душата ми следи от кал остават.

Не знаех, че съм толкова ранима,

и не обичам да съм разпната на кръст

на теб ти стигат само три минути,

да ме превърнеш от небе на пръст.

Прострелвана със погледи - стомана

и обвинявана във всички грехове,

дали все пак си заслужава да остана

под твоето тъжно, облачно небе ?

Защото, жалко за смеха ми ...

усмивка в клетка - някак не върви

сега сама ще се превържа,

от необичане душата ми кърви ...

Имагинерно

2009-03-27T02:01:00.000-07:00

Изстина чашата с кафе
/ като ръцете ми - самотни птици /
разплакано, небето не чете,
а срича плахо в моите зеници.

Пропуснах - някак късогледо
/ защото ми е мокро от дъжда /
да го попитам, лудо ли изглежда
че не харесвам вече пролетта ?

Изчезнаха ми мислите, а феите
/ докато си лекуваха крилете /,
се караха задружно със дъжда
и пречеха на слънцето да свети.

Не искам да съм фея наранена
дори в дъждовен , мрачен ден,
ще споделя кафето си със някой
ако открие пролетта във мен .

Позна ли ме ?

2009-03-27T00:16:00.000-07:00

Когато феите с зелените очи
отнасят във полите си нощта
тогава.. уморен дъжда мълчи
и се прозява изтънялата луна.

Чертае вятърът със топъл дъх
целувки като цветни стъкълца
и с отпечатъци – пълзящи рози
рисува пролетните ни лица.

Ухаят думите с черешов аромат
очите ми зелени изумруди
ела на пръсти в женския ми свят
напролет феите са луди ……

Синеокия

2009-03-25T00:26:00.000-07:00

Нарисува ми цвете
ей така, върху бяла стена
малко е, ала вълшебно грее
като лампа от стара Луна.

Нека от цветето тръгне пътека
мека и тясна, за боси нозе
постели я с килим от иглички
жива съм, щом ми боде ……

Ако можеш, рисувай и вятър
а, и трябва сега да помълчим
да може пролетната магия
да ме целуне с поглед син ….

Aspettare

2009-03-24T08:13:00.000-07:00

Аз ли задавам смешни въпроси
и по дъгата пъстра пиша писма ?
моите думички слънце ги носи,
вече нямам нищо общо с дъжда.

С водните капки от днес не говоря
и под капчука отдавна не спя
това блестящото, на гърдите ми
не e брошка от зимни листа …

Просто е броня. Измислих я днес
после на точки я нарисувах
калинка пролетна съм , само дето
към себе си дълго пътувах.

Мисъл ли съм, или съм пеперуда ?
май съм се превърнала на двете ,
щом чета в очите ти почуда
и ми растат отново крилете….

Думи с аромат на кафе...

2009-03-17T00:18:00.000-07:00

Очите ти са тъмно кадифе

със няколко прозрачни капки

приличат ми на мляко със кафе,

поднесено с уханни сладки.

Единствено, когато си добър

и сладко дъжд прозорците целува

по миглите ти тайните чета

и няма нужда хич да се преструвам.

Тогава вярвам даже на лъжи,

прошепнати от свитите ти устни

дъждът ще продължава да вали,

до утрото, в което те напусна . . .

Ти си ми художника

2009-03-16T04:58:00.000-07:00

По светлите пътеки на Луната

от днес не никне лунната трева

изсъхна, пожълтя горката,

негалена от звездните крака.

Звездите мързеливо се клатушкат

висят, проблясквайки като пендари

задрямали,изчакват сутринта,

да ги почистят лунните златари.

Към пролетното мартенско небе,

ако протегнеш със любов ръка,

дали ще можеш да ми набереш

букетче непоникнала трева ?

Момиче и вятър

2009-03-11T02:09:00.000-07:00

На вятърът студената мелодия,

звънливо ме докосва през стъклото

рисува с пръсти причудливи ноти

и нежно ми ги шепне на ухото.

А после, някак си му дойде сила

от Слънцето, от мен не знам от кой

разпусна пролетно косите,

превърна се в приятел мой.

Прибра небесните си флейти

и къщичката на врабците залепи

тетрадката си нотна ми подаде,

листа зелени на дървото подари.

Но, как да имаш вятър за приятел ?

то, все едно на облаци летя

аз пролетна иглика му рисувах,

на вятъра си подарих мечта . . .

Недей . .

2009-02-24T07:36:00.000-08:00

Невинна съм. Очаквам да го знаеш.

Дори небето с мене днес да не тъгува,

заслушай се във скритите му думи -

не може кораб планината да преплува.

Понеже, странно някак ще изглежда

/ тъй, както странни са ми днес мечтите /

червените платна на кръв приличат

и нещо остро влиза ми в очите ....

Защото сълзи . . . много е банално,

солени пръски слепват снеговете,

а твоите песни - звуци безразлични,

не могат да достигнат върховете.

Така че, зимата не разрешава

да ме разплакваш в снежен ден,

и не намразвай слънцето, че свети

защото не обичаш мен . . . . .

Дъждовна песен

2009-02-19T01:22:00.000-08:00

Капчукът тази вечер полудя
прие сълзите на оловното небе
прегърна ги, в ръкава си ги сложи
като бонбон в устата на дете.

Ритмично, като стар часовник
заплака с февруарски глас
събуди утрото с премяна на дъждовник
градът намокри в ранен час.

Във клоните на стария жасмин,
живеещ точно под капчука
самотен гълъб капките брои
и от любов сърцето му се пука.

По улиците, като лодки от дъги
подскачат шарени чадъри
дъждовна песен гълъба обви
кокиче бяло моите кахъри…

Attima

2009-02-11T02:43:00.000-08:00

Разтрепери се вятърът

тихо се скри зад комина,

заговори на странен език

облаци, пъпки в градина

спират времето. Само за миг.

Два погледа внезапно се откриха

съвсем случайно, сякаш на шега

притихна слънцето, застина

защо в юмрука стискаш любовта ?

Любов и пролет - вино с минзухари

замлъкнал вятър, взор смутен

дори и гълъбите на площада

във пролетта познаха мен . .

Перата си разплетоха,

измиха си с роса очите

и в мрамора на стария фонтан

със песен гълъбова съживиха

една любов, която ще ти дам . .

Зеленоокият

2009-02-10T06:08:00.001-08:00

Колко зелено светят очите ти -

все едно пия ром с лимонада

май си струва все пак да погоря

на тая мъжко - пролетна клада.

Спря даже вятърът да ми говори

глухарчета литнаха - перлен гердан

подай ми ръка, за да позная

кой от съдбата за мен е избран.

Облак бял пак рисува картина

аз съм цвете в ревера на мъж

усещам с душата си, ти си за мене

късмета напролет идва веднъж.

No lo se / незнам... /

2009-02-04T06:32:00.000-08:00

Късметът ми не може да говори ,

навярно е в почивен ден

полегнал е на облаците горе

и праща дъждове за мен.

Обаче, цветовете му са силни

палитра щура в зимното небе

и синьото навсякъде се пъчи

- нашари облака като яйце.

Късмет във синьо, облак на цветя

май само луди птици кацат

на рамото ми сутринта . . .

Кафето черно в чашата прелива,

канелен вкус и капка от късмет

от него малко облакът отпива

събуждам се, часът е пет . . .

Нощна приказка

2009-02-02T23:06:00.000-08:00

Луната снощи беше курабийка,

нахапана от гладно псе

рояк светулки, плачейки за нея

я гониха в лилавото небе.

Нащърбена, Луната се усмихна

звездите от почуда онемяха

изтръпнаха, заклатиха глави

в лилавото на завет се поспряха.

Полюшва вятърът небето зимно

самотна нощ към изгрева върви

сънливо - тръпно утрото рисува

легло за уморените звезди.

Бургаски плаж

2009-01-27T06:31:00.000-08:00

Морето не обича пясъчните замъци

вълната зимна тихо ги прибра

брегът погали, после уморено

въздъхна тъжно и замря.

Навъси се небето, сви в юмрука

от стари гларуси проскубани пера

самотна лодка тъне в скука,

небето пише с шарена метла

Следи от стъпки, миди в огърлица

вълшебство скрито в каменния бряг

това си ти, самотна млада птицо

сълза, в окото на моряк . . .

За поезията, вдъхновението и още нещо .

2009-01-20T01:32:00.000-08:00

Много съм се променила. Е, чак много не, ама усещам една непривична мекота и деликатност в ежедневното си поведение. Един "мил " човек го определи като слабохарактерност, но аз си знам, че не е така. По търпелива съм , а ироничната си усмивка кътам само в ъгълчетата на устните си.

Та, за поезията иде реч . Преди време, четейки разни поетични опити се смеех с глас на нечии спонтанни и искрени строфи, които звучаха примерно така :

В лилава нощ

на буен кон

при мен дойде

в ръка със нож

не е закон ,

но те обичам още.....

Естествено, никога не си позволих с претенциозни коментари да убивам нечие вдъхновение, пък и не би прозвучало компетентно , защото аз съм лаик в тази област. Но категорично , с душата си преценявам от раз кое ме грабва, и кое е просто подреждане на думи, търсене на някаква ритмика и разни сърцераздиратели и буреносни ефекти. С времето, четейки все повече поезия открих , че да си искрен, влюбен или поразен от някое чудо е достатъчно. Достатъчно , за да напишеш ред или два, или просто да излееш емоцията си, за да я споделиш. Та, дори и в най - нескопосаните стихове откривах малка магийка , чаровна и завладяваща изповедност , която прави четеца съпричастен към едно или друго...И се превърнах в ловец на бисери. И се изумих , когато всеки ден откривам , колко безумно талантливи , прекрасно талантливи млади хора / а и не само / обичат поезията. И и посвещават част от себе си , от търсенията си, от среднощните си тревоги и копнежи, от желанията си. Та и днес така - повод за тези леко нелитературни редове са един блестящ стих на млада поетеса , която не съм сигурна, дали усеща колко е талантлива. Колко е жива поезията и колко вълшебни са думите и.

И продължавам да търся и да чета ...

Изгубих погледа си - някъде по пътя

удавен в безразличните очи

несигурна, като слепец без диря

зад мен отдавна никой не върви ....

Хубавите неща връщат зрението ни и будят сетивата...

Всяка сутрин точно в 6.10 .....

2009-01-07T04:14:00.000-08:00

Обичам ранното събуждане. Обожавам мекотата на пухената ми завивка, която тежи 200 грама, а топли като ... незнам какво . Сещам се , че пълнежа и е само от връхчетата на патешки перца . Комфорта си допълвам с едно пъстро одеалце, което прилича на окраска на зебра, нарисувана от абстракционист - розово , зелено , ярко жълто, лилаво. Не ща и да знам, че вън, на балкона стария термометър се е вледенил и дори не отчита минусовите температури. Чувам обаче задъханото дихание на супермаркета , който се намира току под прозорците - климатичните му системи явно се справят със студа. И леко, на тънка струйка аромат на пържени филийки , отново донасян от мощната му вентилационна уредба. Пие ми се кафе. Предпазливо нахлузвам старите лилави чехли, които са поне два номера по - големи. Притичвам по коридора . Блаженна топлина лъха от климатика в хола. Гузно ми ,че не съм се вслушала в снощните призиви за икономия. Ама замръзне ли през нощта - лошо. Цяла ден няма да му стигне да навакса. Компромисно е настроен да поддържа 24 C. Правя си едно плътно, силно експресо . Чашката ми е любима - хваща точно , колкото трябва да е едно хубаво кафе - 60 мл. , ни повече, ни по - малко. Мразя ерзац заместителите и го пия без захар, - чисто, черно, както често казват по филмите. С крайчеца на окото поглеждам навън . Към съседите , дето делиме тоя ъгъл - архитектурен шедьовър в панелния ни комплекс. Аха, за протокола, май автора на проекта взе Димитровска награда за тая мега - спалня.......Преди много, много време.

Стъклата на комшийте са мокри от студа. Както очите ми, когато съседа взе , че си тръгна без време баш на именния си ден. Васко, и за тебе ще пусна едно кафе, че то , това , моето буквално се изсипа в чинийката. За тебе, приятелю, споменаваме те с добро, ама пусто, липсваш.......

Сряда, ден като ден. Със нови, непрочетени вестници, запотени прозорци и липсващи приятели...

Ден, като всички други.

Дързост, красота . . и любопитство

2008-06-04T03:19:00.000-07:00

Случката е от ранния октомври на 2004 год . Пловдив ухае на приключения , на интригуваща античност , и на младо вино. Ресторант " Хемингуей " - малък оазис в сърцето на града. Обичам подложките на масите - винаги се зачитам в рецептите на любимите коктейли на великия писател. Празнуваме по някакъв повод , вече не си спомням какъв . На голямата маса сме около десетина човека. Настроението ни е прекрасно - хем приповдигнато , хем романтично. Аз мъничко скучая на края на масата , но пък зяпам съседната и си фантазирам на спокойствие. От време на време се включвам в общия разговор . Погледът ми лениво се плъзга към съседната маса. Тя е на около 3 метра от нашата, затова късогледо присвивам очи. Веселата компания вдига тост след тост и се заслушвам в думите им. Фиксирам един хубав тъмнокос мъж, видимо около четиридесетте . Преди да отпие , вдига кристалната си чаша към светлината, любува се на кехлибарения и оттенък и чак тогава внимателно и нежно поема малка глътка. Явно е вино, защото чашата е винена , но ме очарова златистия цвят на питието. Все едно е сок от зрели смокини, или течен мед, така искри на светлината. А и мъжът заслужава внимание. Хубавец, с очертани скули, волева брадичка с малка трапчинка и гъста , тъмна коса. В един момент погледите ни се засякоха. Вдигнах чашата си, кимнах и казах тихичко - .... " Наздраве .. " . Мъжът любезно отвърна на жеста ми и отпи от виното си. След като взаимните ни наздравици станаха няколко , моите близки започнаха да се смеят .

- ..Е, стига вече , де ! Ти пък да не видиш един хубав мъж и веднага наздраве, та наздраве ! Не виждаш ли, че не е българин ! Сигурно смята, че тук така е прието и просто иска да бъде любезн ... не спираха да ми пилят на главата иронично мъжете от компанията ни.

В един миг , високия мъж стана и краката ми изстинаха. Но той бавно се приближи до пианиста, чиято лека и нежна музика галеше сетивата ни до този момент. Поговори нещо с него и взе микрофона. И само след миг прозвуча един прекрасен , кадифян мъжки глас, който пееше една прекрасна балада. Сега вече не си спомням коя беше песента, мина доста време и съм забравила. Ама , не мога да забравя момента , в който ние с Инка / много навита и готена особа / станахме, за да му пригласяме на микрофона като две съвършени беквокалистки. Не чухме предупредителните възгласи, които съпроводиха бясното ни изстрелване до малкия подиум, нито смеха на компанията ни, нищо. Чаровния брюнет се усмихна на лудия ни ентусиазъм, но запази хладнокръвие и довърши песента си. Седнахме си и ние, съпроводени от щури аплодисменти . На масата ни взеха на подбив . Красавеца, който така впечатляващо пя бил известен холивудски актьор . От сериала " Дързост и красота " - , който аз изобщо не бях гледала. Дан Маквикър , а персонажа му в сериала бил на дизайнер на име Кларк Гарисън. Посмутих се доста . Реших да го снимам. Обясниха ми, че така не става и че трябва да му искам разрешение, иначе може да имам неприятности. Ами сега ? Хем не ми се изпускаше момента, хем не знам прилично english ;) Но само след секунди бях изтъпанена до масата и заредих глупости от сорта - Hi i am Julie , и съм голям ваш фен / каква ирония / , може ли да ви снимам и да ми дадете автограф ? Хубавия мъж реагира като истински професионалист . Yes , може , да , разбира се, нарежда изумената преводачка , особено, пък, след като пяхте с него...... Но господин Маквикър пита, дали ще ви е приятно към вас да се присъедини и Кимбърли Браун , please ? Поглеждам учудено, оказва се , че симпатична тъмнокоса, слаба и елегантна жена , която не съм забелязала до момента. .. " Това е Шийла, медицинската сестра, дето играе лошата ... " , услужливо ми припомнят от масата. Тя пък , от своя страна хваща нежно за ръка едно миловидно русо момиченце, около десетина годишно и обяснява, че е дъщеря и Али.

И така , дружно прегърнати , аз , Кларк, Шийла и Али слагаме точка на едно половинчасово приключение. Приятелите ми снимат като бесни случката , аз се усмихвам доволно - хем попяла, хем - наснимана . А на прословутото меню, чаровникът написа , колко го е очаровл Пловдив, и неговата история, както и хората му .......

Аз пея ... в дъжда

2008-06-02T00:20:00.000-07:00

Майска жега. Автобус N 10 . От ония , сините Волво , дето един кмет - поет спазари за града ни преди време. Сините пластмасови седалки неуютно са приютили уморените ни задници. Автобусът меко се плъзга по горещия асфалт. Някъде към Мебелна къща заплющя силен дъжд . Едрите капки силно трополят по синия корпус на автобуса. Пороят се усилва, грохота става невъобразим. През прозорците не се вижда нищо , автобуса се превръща в кораб .

Изведнъж , жената на седалката срущу мене запя. Интересна личност е , някъде към петдесетте , смугла и красива като индианка. Липсва и само орлово перо в прошарените коси. Пее силно, притворила очи - .... топъл , дъжд ... топъл дъжд ....От грохота на бурята , май я чувам само аз. Иска ми се да извадя апарата и да я снимам. Нещо невидимо не ми дава да разваля прекрасния миг.

Само след облака отплува бавно към Родопите. Индианката отвори очи , усмихна се смутено и ми намигна .

Очевидно, никой , освен мен не видя полета на душата и не чу песента и, посветена на Дъждовния облак.

Небрежно

2008-05-27T23:09:00.000-07:00

Бе, да кажа аз случка .....

Чакам на автобусна спирка, а рейса не идва дълго...... Запалих цигара , купих си кафе и по законите на Мърфи возилото се зададе. Бързо загасих фаса в чашата с кафе , огледах се за кошче и забелязах едно такова - зеленикаво , тумбесто , недалече от мене. Засилих се , метнах чашата в него и се качих на автобуса. И от прозореца виждам , как една лелка пустосва след мене, и рови в голямата си зелена пазарска чанта и измъква оплисканата ми чаша.......:)

Историята е истинска , мястото на действие - автобусна спирка в Асеновград ..

Нощни мисли

2008-05-27T06:35:00.000-07:00

Пораснахте и бързо поумняхте ,

но вече се срамувате от нас ,

а ние сякаш страшно овехтяхме ,

не сме във час , не сме във час .

Тревожим се , когато ни корите ,

оглеждаме се гузно с поглед плах ,

гостуването ви превръща се във изпит

и някак тайно , вечно ни е страх .

От паяжината , провиснала свободно ,

от слабото и рядкото кафе ,

от думите , които се изплъзват ,

макар и казани от все сърце .

Четеме вестниците стари

и с всичко по света сме в крак .

допушваме изпушени цигари

с надеждата , че няма да ни хване рак .

Прикриваме усмивките си с шепи ,

играем роли всеки ден ,

закърпваме надеждите си слепи ,

живеем ден за ден , за ден . .

Щастливи сме дори ако мълчите ,

щастливи сме изобщо , че сте тук

деца , но вие май сте от добрите ,

дори когато правите на пук . . .

Случка с катеричка, или още за възпитанието ..

2008-05-27T05:40:00.000-07:00

Вървим из парка. Прекрасно, топло и същевременно прохладно. Ухае на зелено . В короната на едно огромно дърво две катерички са си направили хралупа. Отпред има и дървена хранилка. Очевидно хората също хранят катеричките. Стискам малката ръчичка на Докимеки в своята и се любуваме на разкошните , пъргави животинчета. Те се стрелкат със скоростта на светлината, отчоплят си нещо и се скриват бързо в клоните на дървото. Докимеки плахо нагазва в тревата, за да види по отблизо малките лакомничета. Спира се със страхопочитание на около 2 метра от дървото и се любува на гледката. Изведнъж , зад дървото прозвуча мъжки глас, дрезгав и силен :

- Ей, махай се, ма , ще уплашиш катериците, нали виждаш , че сега ги храня...!!

И продължи настоятелно :

- Чуваш ли , ма , отивай до майка си , махайте се , ще уплашиш катериците ...

Четиригодишното страшилище погледна плахо мен, после възрастния човек , който и крещеше . В ръчичката си стискаше парче питка, което беше решила да сподели с рунтавелките. Накрая реши, че не е позволено дете да храни катеричка в парка и тъжно отстъпи назад. Трошици от несподелената закуска тъжно наваляха алеята на парка.

Питам се сега, седмица след невеселата случка, така ли щеше да реагира например моя баща, в тая ситуация ? Не, разбира се , думите, които той щеше да произнесе са други, светли и благи, както се полага да говори един помъдрял от годините и опита си възрастен мъж. ..."" Ела , мила , ела дядо да ти покаже как най - добре се храни плашлива животинка като катеричката ......"

Случката не бе толкова значима и детето преглътна огорчението само след пет минути. У мене остана едно доста неясно чувство за вина / не успях да защитя детето / , неудовлетвореност . . обида .

Слез два дни минахме отново през дома на катеричките. Докимеки изобщо не се спря, само тихико подметна :

-Забранено е да харесваш катеричките, ... не се спирай !