четвъртък, 2 април 2009 г.

Невинна

Ослушвам се, небето ли шепти,
та думите му покрай мен минават ?
като последните дъждовни дни
в душата ми следи от кал остават.
Не знаех, че съм толкова ранима,
и не обичам да съм разпната на кръст
на теб ти стигат само три минути,
да ме превърнеш от небе на пръст.
Прострелвана със погледи - стомана
и обвинявана във всички грехове,
дали все пак си заслужава да остана
под твоето тъжно, облачно небе ?
Защото, жалко за смеха ми ...
усмивка в клетка - някак не върви
сега сама ще се превържа,
от необичане душата ми кърви ...

3 коментара:

Анонимен каза...

Най-силно ни наранявали тези, които обичаме...Не зная кое е по-добре:да останеш, или да си идеш-и в двата случая е болка.
Красив стих, жалко, че е пълен с болка...

Rosen Hinkov каза...

Много хубави стихове, да се надяваме че са само една метфора, за нещо което се случва ежедневно, а не нещо лично. Все пак наближава Рождество Христово. Повече светлина и по малко „кал„ надявам се.
А защо от Филипополис а не от Пловдив. Просто съм любопитен, за това питам.

Chinaware каза...

Метафора са, разбира се.....Много рядко автора / каква силна дума за лаик като мене / се отъждествява с лирическия герой .. Оф, пак шаблонен израз , сякаш съм абонирана за тях .
А, и не съм от Филипополис, от Станимъка съм.
Мерси за вниманието.